Крис Райън - Господари на войната

Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ в 06:00 ч. по Гринуич. Вече се зазоряваше, но макар че небето беше ясно, във въздуха се усещаше хлад. Дори и със затворени очи, Дани можеше със сигурност да каже, че се намира във Великобритания. Пустинята миришеше по друг начин. На пистата го чакаше черен джип. Шофьорът — беше облечен с джинси и спортно яке и носеше кафяви кожени ръкавици за шофиране — отвори задната врата на автомобила. Докато се качваше, Дани се направи, че не забелязва подозрителните погледи в зачервените от недоспиване очи на другите пътници. Без да каже нищо, шофьорът запали двигателя и колата напусна пистата.

— Накъде пътуваме, приятел? — попита Дани.

— Към Актън — отвърна шофьорът.

— Господ да ми е на помощ! Ще ми трябва ли служебна карта?

— Не.

На трийсет метра пред тях една оранжева бариера се вдигна и автомобилът продължи напред.

След няколко минути вече се движеха в ранното утро по магистрала М-4.

— От МИ-6 ли си? — попита Дани.

Не последва отговор, което означаваше, че отговорът е положителен.

Продължиха да пътуват в мълчание. От време на време Дани улавяше в огледалото за обратно виждане погледа на шофьора, който се насочваше към него. Не му се сърдеше. Несъмнено той също беше пълна загадка за шофьора. След двайсет минути стигнаха до Ъксбридж роуд. Дани си погледна часовника, докато завиваха наляво: 06:37. След пет минути навлязоха в индустриалния квартал „Парк ройъл“ и автомобилът се приближи до една тухлена постройка с размери на хангар за самолети, заобиколена от триметрова метална ограда. Приличаше на склад. Върху оградата имаше табела с надпис „Ронсън лоджистикс — по-доброто обслужване за вас“. Шофьорът спря автомобила пред широката масивна порта в оградата, свали стъклото и натисна няколко бутона върху цифровия панел от дясната й страна. Портата се отвори, автомобилът потегли и след малко спря пред вратата, която се намираше на една от страничните стени на сградата. Дани скочи на земята, огледа се предпазливо и попита:

— Какво е това място?

Шофьорът не му отговори, а само посочи с брадичката си към вратата. Дани беше готов да го сграбчи и да измъкне по-конкретна информация от него, но потисна раздразнението си, кимна и влезе в сградата. Озова се в малко мрачно помещение. Бюро, стол, лампа — нищо повече. В отсрещния му край имаше друга врата. Отвори я и влезе. Вратата водеше към вътрешността на хангара. Хангарът беше огромен — около петдесет метра дълъг, трийсет метра широк и петнайсет метра висок. От далечния му край се чуваше радио. Дани разпозна песента на „Сноу Патрул“, която някои от момчетата обичаха да слушат в Кемп Бастиън. Подът беше бетонен, а от тавана висяха неонови лампи. Беше пълен с автомобили, паркирани в пет стройни редици, и приличаше на автосалон. За разлика от колите в автосалоните обаче тези въобще не бяха нови. Дани преброи тринайсет черни автомобила. Върху един от тях имаше реклама на мюзикъла „Мама миа“. Някои бяха с вдлъбнатини по ламарините. Марките бяха предимно „Фолксваген“, „Мини“ и Форд „Транзит“. Имаше дори един очукан стар ван с надпис „Кралска поща“, през чиито отворени задни врати се виждаха струпаните на куп сиви пощенски чували. Направи му впечатление, че в хангара, който според него служеше за гараж на МИ-6, липсват лъскави автомобили. Нямаше поршета, нямаше Рейндж Роувъри, нямаше автомобили със сгъваеми покриви. Тези превозни средства трябваше да останат незабелязани — в крайна сметка един черен автомобил по улиците на Лондон не би привлякъл ничий поглед. Капакът на двигателя на един от автомобилите беше вдигнат и изправеният до него механик — единствения човек, когото Дани успя да види, — надникна, след като чу стъпките му. Не се изненада от появата му, а просто посочи към далечния край на склада, където имаше сглобяем павилион. Малко обособено помещение в огромния хангар. Дани се приближи с бързи крачки до него, почука силно на вратата и влезе.

Вътре имаше шестима мъже. Трима от тях бяха прави и пиеха кафе от пластмасови чаши. Другите трима бяха застанали на няколко метра от тях и очевидно обсъждаха нещо. Дани разпозна един от тях — Джони Картрайт, който беше командирът на Двайсет и втори полк на SAS. Той първи забеляза Дани и му направи знак да отиде при тях. Докато вървеше, Дани си даде сметка, че познава всеки от тримата мъже, които пиеха кафе. Беше ги срещал в централата в Херефорд, но не знаеше имената им. Двамата, с които Картрайт разговаряше, виждаше за първи път.