Крис Райън - Господари на войната

Изрече думите неохотно, но в тона му се долавяше уважение. Бойд беше достатъчно зрял, за да признае, че е сгрешил.

— Чарли алфа пет, тук е нула. Имаме разрешение за провеждане на операция за спасяване на пленниците. Убийте бунтовниците или ги заковете. Край.

Бойд и Дани се спогледаха и Бойд отвърна:

— Прието!

Обърна се отново към партньора си. Очите му го изпитваха.

— И така, Снапър, ситуацията е следната: бунтовниците, които са въоръжени с автомати „Калашников" и картечница 50-ти калибър, се намират на километър от нас в откритата пустиня. Ако тези нещастници, чийто кореми копелетата използват, за да си тренират футболните умения, умрат, това ще стане по отвратителен начин. Готов ли си да ги измъкнем от там?

Дани погледна отново към селото: бунтовниците се бяха наситили на забавлението и бяха качили пленниците в пикапа, който веднага потегли и се отдалечи. Взря се в голата пустиня, в ниските постройки на бедуинското село и в Ланд Роувъра и отвърна:

— Готов съм.

Планът беше прост. Щяха да изчакат да дойде нощта, когато мракът щеше да им помогне да се приближат незабелязано до селото. После щяха да привлекат вниманието на бунтовниците. Дани беше натоварен с тази задача и вече беше измислил как да го направи. Следващият етап от операцията включваше претърсване на сградите и освобождаване на пленниците. От щаба предложиха да им изпратят подкрепление, но Бойд категорично отказа по време на краткия разговор, който последва по радиостанцията. Ако усетеха, че са под наблюдение, бунтовниците щяха да се изнесат от селото и да отведат пленниците със себе си. Отделението, което беше изпратено да проведе операцията, можеше най-добре да прецени на място как трябва да се действа, затова беше взето решение да му бъде дадена възможност да свърши работата само.

На Дани и Бойд не им оставаше нищо друго, освен да прекарат в окопа остатъка от деня. Спаха на смени за по два часа. Сънят на Дани беше неспокоен. Винаги, когато се унасяше, Бойд започваше да подсвирква — между езика и небцето му излизаше бръмчащ звук, за който той едва ли си даваше сметка. Мелодията звучеше тъжно. Дани се чудеше откъде му е позната. Стара ирландска песен може би? Нямаше никаква представа. Опита се да се разсее, като си спомни всичко за селото от въздушната снимка, която беше разгледал внимателно в базата. Селото беше около петдесет на петдесет метра. Зад четирите сгради с куполите и едноетажните къщи имаше площад с размери десет на десет метра. На снимката площадът беше заобиколен от палатки. Не се знаеше дали те все още са там или бедуините са ги взели със себе си, преди да напуснат селото, нито пък къде държат пленниците. Трябваше да открият пленниците и да ги спасят.

По пладне времето изведнъж рязко се промени. Появиха се облаци, но все още беше много горещо. Под покривалото Дани имаше чувството, че лежи в локва от пот. Мускулите го боляха от обездвижването и пулсираха на местата, където се опираха в земята. Почувства силно облекчение, когато светлината започна да отслабва. През целия ден селото беше тихо. Дани се притесняваше — не за себе си, а за пленниците.

— Днес въобще не си псувал, Снапър — изтърси изведнъж Бойд.

Дани не му отговори.

— Просто ми направи впечатление. Не знам как се стърпя. Всичките онези паузи, които запълваш с разни мръсни думи.

Бойд изсумтя.

Дани отново не му отговори. След малко попита:

— Според теб защо са манипулирали записа да изглежда така, че са убили и четиримата пленници?

Бойд се замисли, а после отвърна:

— Вероятно са оставили тези двамата живи, за да изтръгнат информация от тях. Не са искали обаче това да се разбере, за да предотвратят спасителната операция. — Замълча за миг. — Явно на нашите приятели от ООН никак не им е лесно. Онази мнима екзекуция, на която станахме свидетели, сигурно им е изкарала акъла. У нас момчетата от ИРА имаха този навик. Нищо не е в състояние да те накара да изплезиш език така, както перспективата да получиш куршум в черепа. — Дани усети пронизващия поглед на Бойд. — Чух, че и твоето семейство е пострадало.

— Аха — отвърна Дани. Не обичаше да говори за това. Бойд обаче продължаваше да го гледа втренчено. — Баща мие служил в Първи парашутен полк. По време на размириците е бил ранен в главата. Пълна амнезия. Не помни абсолютно нищо.

— Господи! — въздъхна Бойд.

— Случило се е, когато съм бил бебе.

— И как го е понесла майка ти?

Дани се взря през прибора и отвърна: — Не е имала време да страда, защото е починала веднага след раждането ми. — Дани замълча. Нямаше желание да продължава да обсъжда тази тема. Погледна си часовника… — Вече е пет часът. След няколко часа ще се стъмни.