Крис Райън - Господари на войната

— Откри ли нещо? — тихо попита Бойд.

— Нищо — отвърна Дани.

— Не забеляза ли някой, който да стои на пост?

— Не. Изглежда като призрачно село.

Мълчание.

— Скоро наистина ще се превърне в призрачно село — каза Бойд.

05:00 ч.

Бавно се развиделяваше. Пустинята неусетно беше станала по-светла. Дани и Бойд лежаха смълчани в окопа и почти не се движеха. Тъй като главите им бяха обърнати на юг, нямаше как да наблюдават изгрева, но след двайсетина минути Дани усети, че слънцето е напекло лявата част на лицето му и по кожата му се стича пот. Отпи няколко глътки вода и постави на прибора за нощно виждане обектив „Лайка“, който беше по-подходящ за дневна светлина. Всичко наоколо трептеше в маранята. Не се виждаха никакви бедуини. Никакви животни. Абсолютно нищо.

Остави прибора, взе едно пликче с храна и го отвори. Макар, че храната имаше нужда от претопляне — пликчето трябваше да бъде потопено във вряща вода, Дани започна да изсипва солената кафява каша в устата си. Възприемаше я просто като гориво. Наблюдението можеше да продължи дълго време и той се нуждаеше от енергия.

— Вкусът й е отвратителен — измърмори повече на себе си, отколкото на Бойд.

— Естествено — отвърна Бойд. — Иначе как ще ни накарат да побеснеем достатъчно, за да убиваме хора? — Изведнъж млъкна и след малко каза: — Промяна в обстановката.

Гласът му беше напрегнат. Делови.

Дани преглътна храната, пусна пликчето на земята и погледна през прибора. Откъм източния край на селото се зададе автомобил. Бедуински камион? Едва ли. Не приличаше на мръсните, очукани ванове, които се използват за превозване на фураж за животните. Беше пикап с подвижен покрив, оборудван с картечница, около която бяха застанали петима въоръжени мъже. Мъжете бяха облечени по един и същ начин. Главите им бяха омотани с куфии, през гърдите им бяха преметнати патрондаши, а на вратовете им висяха автомати. Дани предположи, че са „Калашников“, макар че от това разстояние не се виждаше ясно. Едно нещо обаче беше сигурно: мъжете не бяха бедуини.

— Не знам ти какво мислиш — каза Бойд, докато пикапът преминаваше между селото и Ланд Роувъра, — но според мен току-що се сдобихме с компанията на няколко бунтовници и една картечница 50-ти калибър.

— Как са се снабдили с нея?

— Вероятно ние сме я продали на тези мухльовци, Снапър.

Дани нямаше време да му отговори. Бойд вече се обаждаше по радиостанцията си в командната зала на „Джордж Буш“:

— Нула, тук Чарли алфа пет.

Пет секунди.

— Казвай, Чарли алфа пет.

— Засякохме петима терористи. Тежковъоръжени. Не се виждат местни хора. Чакаме инструкции.

— Прието, Чарли алфа пет. Петима…

Връзката прекъсна. Дани и Бойд продължаваха да наблюдават бунтовниците. Пикапът спря почти срещу тях. Двама от мъжете слязоха от него, а после той заобиколи селото и изчезна. Мъжете запалиха цигари и останаха на мястото си, загледани в пустинята. Дори и от един километър разстояние беше ясно, че стоят спокойно, без да се озъртат. Единият извади бинокъл и огледа местността. Дани се напрегна леко, когато бинокълът се изравни с мястото, на което лежаха двамата с Бойд, но мъжът бързо го отмести встрани. Прикритието им явно беше добро.

Радиостанцията му изпука.

— Чарли алфа пет, тук е нула. Получихме разрешение за действие. Повтарям: получихме разрешение за действие.

— Давай, Снапър — каза Бойд. — Маркирай целта.

Дани фокусира лазерния указател върху най-близката сграда — едноетажна къща от пенобетон, върху чиято стена се беше облегнал единият от либийските бунтовници. След няколко секунди от прибора към сградата се насочи невидим лъч. Изтребителят щеше да се ориентира по него и нямаше начин да пропусне целта, нанасяйки удара.

— Готово — каза Дани.

Бойд изрече в микрофона:

— Целта е маркирана. Повтарям: целта е маркирана.

Мълчание. Изпукване. А после:

— Начало на атаката: 06:25 ч. Останете на линията, Чарли алфа пет. Край.

Тишина. Дани си погледна часовника: 05:32. Двамата бунтовници отново запалиха цигари, без да подозират, че след петдесет и три минути камбаната щеше да удари за тях в стила на Кралските военновъздушни сили.

Дани и Бойд лежаха и чакаха. Дани си мислеше за изтребителя, който щеше да прелети над Средиземно море до северния бряг на Африка. Разбира се, в небето на Либия често профучаваха самолети, но обикновените граждани едва ли правеха разлика между изтребителите „Торнадо“ и двувитловите самолети. Пък и те нямаха време да ги огледат, защото в момента, в който чуеха тътена на реактивните им двигатели, изтребителите изчезваха от погледа им. А бунтовниците в селото дори нямаше да чуят изтребителя, защото той щеше да пусне бомбите и да отлети, преди тътенът му да е стигнал до ушите им.