Крис Райън - Господари на войната

Само за няколко секунди заеха отбранителна позиция в полукръг в облака от прах пред задната врата на около пет метра разстояние един от друг. Дани се хвърли на земята с насочен напред автомат, последван от останалите. Не виждаше нищо друго освен сребристите песъчинки, които се въртяха около него. Хеликоптерът се издигна във въздуха, излезе от облака от прах и сиянието отслабна заедно със звука на двигателите. След като прахът се слегна, Дани зърна силуета на машината на фона на пълната луна, преди огромният й черен корпус да се отправи на север към брега.

Постепенно всичко утихна.

Войниците лежаха неподвижно и безмълвно.

Очите на Дани обходиха местността. Трябваше да изчакат десет минути, през които можеха да потърсят помощ от хеликоптера, ако попаднеха в засада, а после да продължат напред и да разчитат единствено на себе си.

Долината беше широка около двайсет метра, а назъбената й периферия достигаше десет метра на височина. През зимата това корито на пресъхнала река вероятно се превръщаше в оазис. Макар, че лежеше успоредно на бреговете на долината — според картата главата му сочеше на запад, — очилата за нощно виждане увеличаваха полезрението му и Дани успя да различи пукнатините в тях. Те бяха достатъчно широки, за да може в тях да се побере човек, ако не носи раница. Надяваше се, че ще стигнат безпрепятствено до прикриващата защитна позиция, която беше на пет километра от отправната им точка и изглеждаше сигурна.

Дъното на долината беше покрито с камъни. Нямаше почти никаква растителност, освен единични храсти, които бяха успели да пробият почвата. Дани огледа долината, за да се увери, че в нея няма никакво движение, и най-вече камъните, които бяха достатъчно големи, за да послужат за прикритие. Напрегна слух. След като шумът от хеликоптера изчезна напълно, той беше сигурен, че ще долови заплахата, преди да я е забелязал: скърцащи стъпки, издайнически шум от сменящо позицията си оръжие. Пустинята обаче беше притихнала. Не се чуваше дори и вятърът, който в този улей би могъл да послужи като…

Раздвижване. На трийсет метра и на шейсет градуса вдясно. Там имаше огромен камък, чиято форма напомняше на кола — модел „Смарт“ — единият му край беше плосък и изровен. Дани забеляза, че очертанията му се промениха. Само за части от секундата, но той беше убеден, че не греши. Зад него имаше нещо.

Бавно и внимателно насочи оръжието си към камъка.

Беше готов да предупреди останалите, шепнейки в микрофона, когато въздухът беше разцепен от остър писък. Прозвуча почти като човешки. В този миг обаче видя как някакво същество на четири крака, голямо колкото лисица, изскочи иззад камъка, отправи се към брега на долината, измина пет метра, спря и погледна към мястото, където лежаха войниците. Очите му светеха ярко и за момент Дани остана с впечатлението, че гледа право към него. После обаче побягна и изчезна в една пукнатина.

Всички си отдъхнаха едновременно. Продължиха да лежат безмълвно, а очите им шареха из долината, опитвайки се да доловят някакво движение. После в слушалката на Дани прозвуча гласът на Бойд:

— Нула, тук Чарли алфа пет. Готови сме да потеглим към целта.

Настъпи тишина. След малко се чу гласът на американския командир на операцията на борда на самолетоносача:

— Чарли алфа пет, тук нула. Съобщението прието.

Отново настъпи тишина.

Бойд се изправи на крака. Останалите трима го последваха. Дани си свали очилата и за трийсет секунди остави очите си да свикнат с мрака. Затегна ремъците на раницата и включи прикрепения към автомата джипиес. Под ясното открито небе устройството бързо регистрира координатите, потвърждавайки, че групата се намира на правилното място. Дани го изключи, погледна през рамо и даде знак на Бойд, повдигайки палци.

Тръгнаха в западна посока с насочени напред оръжия и обострени сетива. В началото на колоната беше Дани, следван от Бойд, Томо и Петте корема. Луната светеше ярко и хвърляше сенки върху дъното на долината, което не беше особено благоприятно, защото, ако имаше облаци, съществуваше по-голяма вероятност придвижването им да остане незабелязано, но трябваше да се примирят с положението. Вървяха на пет метра един от друг. Това разстояние беше напълно достатъчно, за да не бъдат уцелени едновременно при евентуална засада и за да може всеки да вижда другите в мрака и да забележи, ако някой даде знак с ръка.

С пълните раници и тежкото оръжие максималната скорост, която можеха да постигнат, беше два километра в час. Теренът остана непроменен с изключение на дълбоката два метра яма на два километра от мястото на отправната им точка, която предпочетоха да заобиколят, вместо да минат направо през нея. След деветдесет минути Дани вдигна ръка на останалите да спрат, за да може да провери с помощта на джипиеса докъде са стигнали. Бяха на триста метра от мястото, което щяха да използват като прикриваща защитна позиция. Дани си погледна часовника: 00:47. Отново даде знак с ръка, замахвайки рязко като каратист, и групата продължи напред.