Крис Райън - Господари на войната

— Хей, Снапър — изкрещя той със силния си северноирландски акцент, надвиквайки се с шума.

Дани нямаше нищо против този прякор. В жаргона на ирландците думата означаваше „дечко“, а двайсет и три годишният Дани беше най-младия член на отделението. Бойд се държеше наставнически по време на операциите и всички се дразнеха от това.

— Какво?

— Как се нарича либийски бунтовник без ръце и крака?

— Добър старт?

Бойд му отвърна с вдигнати палци и усмивка, оголваща най-кривите зъби в Полка.

— Излитаме след пет минути. Готов ли си?

— Напълно.

Дани си сложи каската и очилата за нощно виждане, а Бойд тръгна да подбере останалите момчета. Командирът на отделението повтаряше този виц преди всяка операция. Талибански командир без ръце и крака? Баатистски негодник без ръце и крака? В представите на Бойд за света това винаги означаваше добър старт. Никой в Полка не му противоречеше. Дани също нямаше намерение да го направи тази нощ. Бунтовниците, по чиито следи щяха да тръгнат Дани и партньорите му, заслужаваха всичко, което щеше да им се случи.

Преди три дни четирима представители на умиротворителните сили на ООН — и четиримата британци — бяха отвлечени в Бенгази. В продължение на двайсет и четири злокобни часа нямаше никакви новини за тях, а после в телевизия Ал-Джазира по класическия начин се появи видеозапис. Пикселизираната картина показваше как бунтовниците първо връзват и бият умиротворителите, а после им покриват главите с качулки и ги застрелват, окачени на една дървена греда на тавана. Някакъв мъж с балаклава обяви, че екзекуцията е извършена от бунтовници, верни на сваления режим на Кадафи. На всичкото отгоре беше облечен в камуфлажно яке със светлосиня лента с емблемата на ООН — част от униформата на умиротворителите. За около двайсет минути записът се разпространи по целия свят, подобно на вирус, и семействата на жертвите научиха добрата новина чрез Ютюб вместо чрез традиционното почукване на вратата, а след трийсет минути два от обезобразените трупове, с издълбани върху телата им лозунги в подкрепа на Кадафи, се появиха на две пресечки от британското посолство в Триполи.

Разследването в Либия започна веднага. Към коя група принадлежаха тези бунтовници? И къде се криеха? Дани не се съмняваше, че на много граждани на Либия са им извивали ръцете в буквалния смисъл на думата, за да изтръгнат от тях онова, което знаят за местоположението на бунтовниците. Извиването на ръцете обаче не даде никакъв резултат. В британското разузнаване се получи информация, потвърдена от два независими източника, за някакво малко село в либийската пустиня на сто и петдесет километра южно от Бенгази, чието население, състоящо се от бедуини от племето руала, било прогонено от лагера си от група бунтовници, поддръжници на сваления режим на Кадафи. Не съществуваха категорични доказателства в подкрепа на факта, че именно тези бунтовници са екзекуторите на служителите на ООН, но според Дани на властите така или иначе не им пукаше. Дани беше напълно съгласен с тях: единственият добър бунтовник беше мъртвият бунтовник и задачата на неговото отделение беше да ги прати на оня свят.

Планът беше прост. Трябваше да кацнат под прикритието на нощта в една дълбока долина, от онези, които арабите наричат „уади“, отстояща на пет километра югозападно от селото. В отсрещния й край щяха да устроят наблюдателния си пункт. Оттам щяха да огледат селото, за да се уверят, че бедуините са го напуснали и че в него наистина са се настанили бунтовници. После щяха да направят лазерна маркировка на местността и селото щеше да бъде изравнено със земята от един изтребител „Торнадо“ на Кралските военновъздушни сили — недвусмислено предупреждение за незабавното и жестоко възмездие, очакващо всеки, който посегне на британски гражданин.

Роторите на хеликоптера увеличиха оборотите си. Бойд се появи отново заедно с Томо и Петте корема — останалите двама от отделението им. Томо беше по-изискан и от чая в Риц, но, заради откровената му ненавист към офицерите, момчетата от Полка го приемаха радушно. Прякорът „Петте корема“ нямаше нищо общо с фигурата на притежателя си, тъкмо обратното — той беше един от най-стегнатите мъже, които Дани беше виждал, а водеше началото си от един кървав следобед в Лашкар Гах, когато група тежковъоръжени талибани се появили от нищото. Партньорът на Дани стрелял с една картечница 50-ти калибър и по чиста случайност уцелил в корема петима от тях. По този начин беше получи прякора си, добавяйки няколко реда към историята на Полка. Момчетата изглеждаха почти по един и същ начин с камуфлажното си облекло, каските и вдигнатите върху тях очила за нощно виждане. Заради петкилометровото разстояние, което трябваше да изминат до наблюдателния пункт, те не носеха тактически бронежилетки, но нямаше как да минат без резервоарите с вода „Кемълбак“.