Крис Райън - Господари на войната

— Mes enfants… Elies sonttrop petites… [9] Децата ми… Те са толкова малки… (фр.). — Б. пр.

Думите не означаваха нищо за Скинър.

— Кучка — измърмори той и натисна спусъка.

Главата на жената изтропа върху масата за последен път.

Скинър изплакна опръсканите си с кръв пръсти, изтръска ги и се приближи до креватчето с двете бебета, които току-що бяха останали без родители. Парчетата от кърпата още бяха в устите им. Вдигна пистолета и допря заглушителя до бузата на едното от тях. Върху кожата му се отпечата петно от кръвта на майка му. И двете бебета лежаха съвсем неподвижно. Сякаш разбираха, че животът им виси на косъм.

Не си струваше да хаби патроните. Имаше друга идея. Беше му останало достатъчно количество от тиксото, за да ги залепи едно за друго като сиамски близнаци с общ корем. Докато ги омотаваше с лентата, те пищяха, но на това място никой не обръщаше внимание на детските писъци. Повдигна чудовищния вързоп и го занесе в нишата с покритата с жълти петна вана. Запуши сифона на ваната и сложи бебетата в нея.

Отвъртя крановете и остави бебетата да издъхнат във водата. Даже не погледна към трупа на майката, докато излизаше от стаята и затваряше безшумно вратата след себе си.

Полицаят се приближи към черната кола, която беше спряла пред входа на централата на Кралските военновъздушни сили в Кредънхил. Лицето му беше безизразно. Изчака, докато дясното стъкло до задната седалка се спусна безшумно надолу, а после пое двете лични карти от ръката с грижливо изрязани нокти и златен пръстен с монограм. Разгледа ги, а после се наведе и надникна в колата.

— Мистър Карингтън? — попита.

Мъжът, който беше откъм неговата страна, кимна. Стоманеносива коса, очила с черни рамки. Лицето му отговаряше на лицето на снимката в личната му карта.

— И мистър Бъкингам?

Полицаят насочи вниманието си към другия мъж. Беше много по-млад, може би трийсетгодишен. Абсурдно красив, с приятно, открито лице, гъста, падаща свободно коса и здравословен загар. Хюго Бъкингам кимна любезно. Полицаят върна личните карти на притежателите им и махна на колата да премине през портала.

Хюго не би признал пред никого, че с нетърпение очакваше днешния ден. Централата на SAS [10] SAS (Special Air Service) — Специална въздушна служба. — Б. пр. . Не на всеки му се случваше да я види отвътре. През петте години, откакто работеше за Форин офис, той беше стигнал до заключението, че като цяло службата в разузнаването е скучна. Безспорно тя му даваше възможност да пътува често — беше посетил почти всички британски посолства в Средния изток и непрекъснато поддържаше връзка с агентите, които работеха в тях. В действителност обаче той не беше нищо повече от добросъвестен секретар, който вписваше нужната информация в съответните бланки с надеждата, че с нея анализаторите в Лондон ще могат да попълнят липсващите звена във веригата. Винаги, когато старите му приятели от училище — повечето от тях бяха банкери, чието намерение беше в най-скоро време да се оттеглят от бизнеса и да харчат на воля парите си, — се опитваха да го накарат да се напие и да си развърже езика, Хюго Бъкингам докосваше с пръст носа си и заявяваше: „Това са просто държавни дела, момчета. Не ви трябва да знаете повече.“ По този начин успяваше да се измъкне. Произнасяше весело думите и те звучаха така, сякаш наистина знаеше много, и прикриваха неосведомеността му относно въпросите, представляващи държавна тайна.

Но сегашното му посещение в централата на SAS беше нещо, за което дълго можеше да се говори на масата.

Колата намали и спря пред сградата на Полка, която беше разочароващо обикновена. Шофьорът изключи двигателя и остана дискретно на мястото си.

— Слизаме ли? — попита Карингтън.

Това бяха първите думи, които Карингтън отправи към Бъкингам, откакто бяха тръгнали от Лондон.

— Да — отвърна Бъкингам.

Излезе от колата и я заобиколи откъм задната й страна, за да отвори другата врата. Карингтън вдигна куфарчето си от седалката, слезе, изчетка реверите на сакото си и се отправи към сградата, върху която имаше табела с надпис „22 SAS HQ [11] Централа на Двайсет и втори отряд на SAS. — Б. пр. “.

Когато Карингтън и Бъкингам стигнаха до входа й, двама войници излизаха от него. Момчетата бяха с по-дълги от обичайните за войниците коси и макар че носеха камуфлажни униформи, изглеждаха съвсем небрежно — с навити нагоре ръкави, без кепета и със спортни обувки „Салмън Куест“. Сякаш носеха униформи, но не съвсем. Сякаш бяха военни, но не съвсем. Единият от тях задържа вратата. Докато влизаше, Карингтън го посочи с пръст, намигна му и изцъка закачливо с език. Хюго трепна и погледна извинително войника, с което го накара да се почувства още по-неловко, а после се забърза, за да не изостава от Карингтън, който вече вървеше уверено напред.