Крис Райън - Господари на войната

— Няма да ти бъде лесно. Вече си бита карта за своите приятели терористи в Алжир. Те не искат да имат нищо общо с теб. Без работа си. Имаш семейство.

Хаким се взираше в празното пространство пред себе си.

Мъжът бавно затвори раницата и добави:

— Твоя е. Но при условие, че направиш нещо за нас.

Хаким примигна и попита:

— Какво?

Гласът му беше прегракнал.

Русият отново погледна право напред.

— Можеш ли да си служиш с пистолет?

Хаким поклати глава.

— Много е лесно. Ще стреляш само веднъж. А после всичко това — мъжът потупа раницата — ще бъде твое.

— Аз не съм убиец — прошепна Хаким.

— Убиец си, Хаким. Затова си се сврял в онази смърдяща стая със семейството си. Но, ако не проявяваш интерес.. — Мъжът сви рамене, изправи се на крака и каза на приятеля си на английски: — Хайде да тръгваме.

За първи път, след като излязоха от кафето, Скинър пусна ръката на Хаким. Стана от пейката и двамата мъже се отдалечиха.

— Чакайте! — извика след тях Хаким. И тъй като те продължаваха да вървят, той извика по-силно: — Чакайте!

След като се бяха отдалечили на петнайсет метра, мъжете спряха. Върнаха се обратно към пейката. Крачеха бавно и отпуснато и го гледаха надменно.

Хаким облиза сухите си устни.

— Кого трябва да застрелям?

— Един старец. Не е нужно да знаеш името му. Всяка сутрин в седем часа той излиза на разходка. Лесно ще се приближиш до него и после лесно ще избягаш. И както вече си се убедил, лесно ще можеш да се скриеш.

Потта върху кожата на Хаким отново се беше стоплила.

— След като всичко е толкова лесно, защо ти не го убиеш? — попита той.

— Поради същата причина, поради която не си почиствам сам тоалетната. Мога да си позволя да плащам на друг да го върши вместо мен.

— Първо трябва да ми дадете парите.

Гласът на Хаким пресекна.

— Не, приятел. Не става така. Ако си съгласен да се срещнем утре сутринта, ще забогатееш с десет хиляди евро. Ако не си…

Мъжът разпери ръце, за да покаже, че съжалява.

Настъпи тишина. Хаким се почувства така, сякаш някой беше изключил всички звуци. Не чуваше колите, преминаващи по близката улица, нито птиците в дърветата и прелитащия над главите им самолет. Чуваше само скърцането на зъбите си. И ударите на сърцето си.

— Десет хиляди? — попита.

Гласът му звучеше така, сякаш не излизаше от неговата уста.

Русият кимна и отвърна:

— В брой. Няма как да бъдат проследени.

Хаким си пое дълбоко въздух, стисна ръцете си в юмруци, за да скрие треперенето им и отвърна:

— Добре. — Сякаш някой друг изрече думата вместо него. — Добре. Ще го направя.

На сутринта заваля дъжд. Ситен, постоянен ръмеж, от който влагата стана още по-осезаема. Хектор вървеше в сумрака към улица Берже с мрачно изражение върху лицето. Вече беше огледал района, за да се увери, че в него няма наблюдателни камери, които да засекат срещата му с алжиреца. За по-сигурно беше покрил раницата с ярък оранжев калъф, който щеше да махне, за да не могат да го свържат с нея. Имаше обаче други неща, които биха могли да се объркат.

Ако дъждът не спреше, съществуваше вероятност старецът да измени на навика си и да се лиши от разходката. В този случай планът им щеше да се провали и щеше да им се наложи да останат по-дълго в Париж и Скинър щеше да изгуби търпение. На всяка цена трябваше да свършат работата и да се измъкнат, преди да е направил някоя глупост.

В седем без двайсет дъждът вече беше спрял. Когато стигна до „Кафе дез ами“, стъклените врати на заведението се затвориха, червената тента се прибра и той видя Хаким, облегнат на едно дърво. Младият алжирец също го видя и се изправи.

Хектор го поздрави, кимайки му с глава. Телефонът му избръмча в джоба на джинсите, но той не си направи труда да погледне съобщението, защото знаеше съдържанието му.

Хаким също му кимна.

От магазина до бордюра на тротоара бликна вода, примесена с пяна. Петдесет метра по-надолу по улицата един камион, с въртящи се на предната си част четки, миеше улицата, влачейки се бавно към тях. Двама мъже в зелени работни гащеризони метяха боклуците върху тротоара и ги избутваха към канализационната шахта. Освен тях на улицата нямаше други хора. Тази част на мръсния площад „Шатле“ все още не се беше събудила.

— Знае ли някой, че си тук?

— Не.

Хектор забеляза обточените с изсъхнала сол тъмни петна под мишниците на Хаким.

— Съпругата ти?

— Казах й, че излизам по работа… един човек, който продава мобилни телефони на пазара…