Крис Райън - Господари на войната

Пред стаята, в която преместиха Саймън, бяха застанали двама въоръжени полицаи с бронежилетки. Таф беше придружен от полицая, с когото беше разговарял пред операционната.

— Това е човекът, за когото ви казах, момчета.

Полицаите кимнаха учтиво на Таф и го пуснаха да влезе. Таф затвори внимателно вратата, погледна към Саймън и прошепна тихо:

— Господи! Изглеждаш ужасно!

Саймън наистина изглеждаше ужасно. Леглото му беше заобиколено от медицинска апаратура. От носа му излизаше пластмасова тръбичка, а в ръцете му бяха забити канюли. Изглеждаше в окаяно състояние по-скоро заради изражението, изписано върху лицето му, отколкото заради бръмчащите апарати, стойките с банките и страховито омотаните около главата му бинтове. Очите му бяха отворени, но не беше възможно да се разбере дали вижда. Устата му също беше отворена, а езикът му беше увиснал настрани и от края му капеше слюнка. Макар че беше в съзнание, не даде никакъв признак, че е забелязал присъствието на Таф.

Таф се надвеси над леглото и се взря в очите на приятеля си. Никаква реакция. Саймън с нищо не показа, че го е познал. Въпреки че върху екраните на апаратите бяха изписани жизнените му показатели, Таф провери пулса му. Беше слаб, но сърцето му продължаваше да бие. Погледна към китката му. Буквите на девиза на полка изглеждаха по-тъмни върху бледата му кожа.

Таф осъзна, че е започнал да диша като него. Бавно. Вратата се отвори. На прага й се появи жената с полицейската униформа, която беше видял в занималнята. Държеше за ръка момчето. Изчака до вратата Таф да приключи посещението си.

— Надявам се, че ме чуваш, приятел — изрече Таф достатъчно силно, за да стигнат думите му до Кайл и жената. — Съвсем скоро ще открием кучия син, който ти причини това. И когато го открием, той ще си плати. Дяволски съм сигурен, че ще си плати.

Саймън обаче не беше в състояние да му отговори. Продължаваше да се взира в пространството пред себе си. Апаратите, които поддържаха живота му, продължаваха да бръмчат.

Бебето спеше дълбоко в креватчето си. Таф го погледна. Някой му беше казал, че всички бебета приличат на бащите си — по този начин природата се грижела бащите им да не ги изоставят. Според него момченцето не приличаше нито на баща си, нито на майка си, а просто на новородено бебе. Новородените бебета му изглеждаха еднакви.

Спомни си за майка му и лицето му помръкна. Спомни си за Саймън, който вегетираше в болничното легло. Татуировката изплува в съзнанието му. Utrinque Paratus.

— Трябва винаги да бъдеш готов, чедо — прошепна Таф. — Наистина трябва винаги да бъдеш готов на всичко.

Двайсет и три години по-късно

— J'ai l'impression qu’on nous regarde [4] Имам чувството, че някой ни наблюдава (фр.) — Б. пр. — каза Фатима.

В шест часа в делничните вечери старата жилищна сграда на улица Фобур Сент Антоан в Париж винаги миришеше по един и същ начин — на евтино месо, варено дълго на бавен огън, така че дори и костите да могат да се смачкат с вилица, и на подправки от Северна Африка. Самото месо едва ли беше подходящо за храна за животни, камо ли за хора. Подправките донякъде му придаваха вкус и ароматът им сякаш се беше просмукал в мръсните тухлени стени. В тази част на денонощието звуците в сградата също бяха едни и същи. Ревящи бебета. Гърмящи телевизори. Семейни скандали. Тази вечер не правеше изключение.

Фатима огледа стаята, която обитаваше със съпруга си Хаким и двете си дъщери близначки. Помещението беше около шест на четири метра и в него имаше двоен дюшек, поставен на пода, дървено бебешко креватче, паянтова маса с пластмасов плот и два стола. Единият му край беше пригоден за кухня — там нямаше нищо друго освен умивалник, бойлер и двоен електрически котлон. В тясната ниша вдясно от кухнята беше разположена ваната и тоалетната чиния. От кухнята и банята непрекъснато се носеше воня. Поради неизправност в канализацията, нечистотиите от умивалника в кухнята се отичаха в банята и гниеха. Бебетата плачеха. Непрекъснато. В повечето случаи бяха гладни. Понякога и на Фатима й се искаше да се разплаче. Хаким лежеше на дюшека по боксерки и фланелка и се взираше в тавана. С нищо не показваше, че е осъзнал думите й. Не беше сигурна дали въобще ги е чул.

Фатима се приближи до прозореца. Той гледаше към отворена в горния си край светлинна шахта, заемаща площ от около десет квадратни метра. От двете й страни имаше стаи, които служеха едновременно за спални и за всекидневни. Бетонните стени бяха покрити с петна от мухъл. Мръсните прозорци бяха отворени заради адската лятна жега.