Крис Райън - Господари на войната

— Аз също служа в Полка — каза тихо. — Няма нужда да вдигаме шум, нали?

Войникът се намръщи. Изглеждаше изненадан.

— Изпратили са ви от Полка?

Таф поклати глава.

— Те са мои приятели. Дойдох да видя бебето. Разбраха ли в Палас баракс [3] Военна база в Холивуд, графство Даун, Северна Ирландия. — Б. пр. за случилото се?

Войникът кимна мрачно.

Таф пусна ръката на лекаря и попита:

— Къде е Саймън?

— Съпругът?

Таф кимна.

— В съседната операционна — отвърна лекарят. — Не бих искал да ви давам надежди.

Наведе глава и се отдалечи по коридора.

След няколко секунди чу шум, който го накара да погледне през рамо. Таф Дейвис беше вдигнал един от пластмасовите столове, наредени от двете страни на коридора, и го беше запратил на пода. Войниците, очевидно разтревожени, се бяха отдалечили на безопасно разстояние от него. В момента той държеше главата си в ръце и се оглеждаше безпомощно с изкривено от болка лице. Лекарят беше виждал много хора, загубили любим човек. Веднага разбра, че Таф Дейвис е един от тях.

Коридорът се въртеше пред очите на Таф. Той едва се държеше на краката си. Вратата на операционната се отвори рязко. От нея вкупом излезе медицинският екип, бутайки носилка. Тялото върху носилката беше покрито със син чаршаф. Единият от войниците изпсува тихо. Върху мястото, където чаршафът се допираше до корема на трупа, имаше тъмно петно. Таф беше виждал толкова много мъртъвци, че му беше трудно да си спомни броя им. Самият той беше убивал хора. Труповете обаче винаги му изглеждаха различно. Някои от тях предизвикваха вцепенение у него.

Таф продължи да гледа след носилката, докато тя изчезна от погледа му. После заобиколи войниците и се отправи в посоката, която му беше показал лекарят. След няколко секунди стигна до съседната операционна. Две сестри бяха застанали на пет метра встрани от вратата й и разговаряха тихо, но млъкнаха, когато той се приближи до тях. Пред вратата имаше униформен полицай.

— Нещо ново? — попита Таф.

Полицаят поклати глава.

Дишайки тежко, Таф извади портфейла си. Показа военната си карта на полицая — върху нея под снимката му беше изписан личният му номер и кръвната му група.

— Приятел съм на семейството — обясни.

Полицаят кимна.

— Ако някой от медицинския персонал попита, кажете им това.

Двамата стояха смълчани пред операционната. Времето течеше бавно.

В 13:24 ч. един друг уморен хирург излезе от операционната. Кимна почтително на полицая, а после погледна въпросително Таф.

— Близък роднина?

— Нещо такова — отвърна Таф.

— Състоянието му е стабилно, но все още е критично. Куршумът е засегнал част от челния дял на мозъка. Успяхме да спрем вътрешния кръвоизлив. Мозъкът му обаче е сериозно увреден. Ще остане жив, но…

— Но какво? — попита Таф.

— Челният дял е отговорен за паметта, емоциите, езика, способността да се заучават нови неща. Може да се очаква пълна амнезия, а дори и прогресиращо умствено изоставане. Според мен в подобни случаи би било по-добре пациентът… — Лекарят млъкна. — Може би амнезията ще му бъде от полза — добави след малко. — Разбрах, че съпругата му починала?

Таф кимна.

— Проклети терористи! — гневно избухна лекарят. — Понякога си мисля, че трябва да прекарат няколко часа в болницата, за да видят какво причиняват на хората. — Вдигна уморено ръка към очите си. — Моля да ме извините.

— Няма нужда да ми се извинявате — отвърна Таф с равен, безжизнен глас. — Що се отнася до мен, аз смятам, че единственият добър терорист е мъртвият терорист. Може ли да го видя?

— Страхувам се, че все още е прекалено рано. След около час ще го преместят в интензивното отделение. Тогава ще говорите със сестрата. Съжалявам за загубата ви.

Лекарят се отдалечи, разтривайки тила си.

— Кайл! Кайл? Това съм аз. Чичо ти Таф.

Той, естествено, не беше чичо на Кайл, но му беше толкова близък, че едва ли имаше някаква разлика. Кайл беше в детската занималия, изобилстваща с ярки цветове. Върху пода й беше нарисувана играта „Змии и стълби“, а върху лавиците на едната й стена бяха наредени кутии с пъзели с облепени с тиксо ъгли. Пред него върху пода бяха наредени фигурките на героите от играта „Екшън мен“. Две жени, едната полицай, а другата социална работничка, бяха застанали в ъгъла на стаята и ги наблюдаваха мълчаливо.

— Как си, чедо? — попита Таф.

Беше очевидно, че Кайл не е добре. Очите му бяха кръвясали и по лицето му имаше драскотини от ноктите му. Обикновено момчето се радваше на Таф, който винаги му даваше по петдесет цента за бонбони. Но не и сега. Взе една фигурка и започна бавно да я удря в пода. Таф сложи ръка на китката му, но Кайл я дръпна и продължи да удря фигурката в пода. Все по-силно и по-силно. Все по-бързо и по-бързо. Едната ръка на фигурката се откачи от тялото й. Главата й се счупи. Социалната работничка се приближи до Таф и му показа с поглед, че трябва да излезе от стаята. Таф се изправи и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна назад и видя, че жената беше обгърнала с ръка раменете на Кайл, но той продължаваше да удря фигурката в пода.