Крис Райън - Господари на войната

С изключение на един. Фатима се взря в него. Дали наистина беше видяла червената светлинка зад стъклото?

Докато дърпаше протритата жилетка върху гърдите си, усети топлината на тялото на Хаким зад себе си. Той сложи ръце на раменете й. Фатима се обърна и му се усмихна. Той също й се усмихна.

— Je pense que j’ai peut-etre trouve un boulot [5] Мисля, че си намерих работа (фр.) — Б. пр. — изрече Хаким, опитвайки се да надвика близначките, които продължаваха да плачат.

— Наистина ли? — попита безучастно Фатима.

Двамата със съпруга си говореха на френски с алжирски акцент. Фатима отново застана до котлона, на който вареше месото, за да нахрани семейството си. Фатима и Хаким водеха този разговор по три пъти в седмицата и тя вече беше престанала да му вярва.

— Да, този човек… продава стари телефони на пазара… Каза ми, че си търси…

Гласът на Хаким заглъхна.

— Чудесно! — отвърна Фатима, докато разбъркваше месото в тенджерата. Пое си дълбоко въздух. — Хаким, може би трябва да се върнем.

— Къде?

— В Алжир. Роднините ни са там и…

— Не ставай глупава. Знаеш, че не мога да се върна.

Фатима се обърна с лице към него.

— Може би ще успеем да сменим самоличността си…

Видя, че Хаким беше изпаднал в гняв и паника, и млъкна.

— Искаш да отида в затвора? Това ли искаш? Знаеш какво става с хората, които попадат в затвора, нали? И сега животът ми е достатъчно скапан.

Бебетата се разплакаха още по-силно. Фатима си даваше сметка, че всеки момент двамата с Хаким ще се скарат и крясъците им ще огласят цялата сграда. Не биваше да го допуска, ето защо се приближи до съпруга си, хвана го за ръката, погледна го в очите и прошепна:

— Не, разбира се, че не искам това. — Обърна се към тенджерата, от която излизаше пара, и продължи: — Тази вечер не съм много гладна. Ще нахраним малките, а после и ти ще…

Тя млъкна. С крайчето на окото си отново зърна червената светлинка. Пое си дълбоко въздух и попита:

— Видя ли това?

Хаким обаче отново беше легнал на дюшека и дишаше дълбоко, опитвайки се да се успокои.

— Никой не ни наблюдава — отвърна той. — Никой не знае, че сме тук. Нахрани децата. Плачът им ме изнервя.

Фатима кимна. Хаким беше прав. Разбира се, че беше прав.

Но защо усещаше, че по тялото й пълзят студени тръпки, след като беше толкова горещо?

Насочи вниманието си към бебетата. Съпругът й отново се взря в тавана.

В стаята, която се намираше от другата страна на светлинната шахта точно срещу квартирата на Хаким и Фатима, беше тъмно и непоносимо горещо, понеже прозорецът беше затворен. В него имаше двама мъже: единият се казваше Хектор и беше рус, нисък и набит, с татуировка на британското знаме на ръката между лакътя и китката, а другият, чийто прякор беше „Скинър“ [6] Касапин. — Б. пр. — той самият вече рядко се сещаше за истинското си име, беше слаб, но мускулест. Застанал неподвижно, Хектор гледаше през монтирания върху триногата бинокъл към отсрещния прозорец.

— Мамка му! — измърмори той. — Потя се като Джими Савил [7] Джеймс Савил (1926–2011 г.) — британски телевизионен водещ, извършил над двеста сексуални престъпления, предимно с малолетни. — Б. пр. на детска площадка.

Последва тишина, нарушавана единствено от слабото пукане на цигарата „Житан“, от която Скинър дърпаше силно от време на време.

— Защо не загасиш тази скапана цигара, приятел? — попита раздразнено Хектор. — Все едно сме насочили фенерче към тях. Сигурен съм, че жената току-що погледна право към нас.

Скинър изсумтя и дръпна от цигарата, преди да отговори.

— Така или иначе само си губим времето тук — каза със силен кокни акцент, който не беше толкова груб, колкото акцента на Хектор. — Можем да се справим с този кретен и в сънно състояние.

Хектор се отдалечи от бинокъла и наведе глава. Скинър беше прав. Алжиреца, когото наблюдаваха, едва ли беше Карлос Чакала [8] Прякорът на Илич Рамирес Санчес — венецуелски терорист, излежаващ доживотна присъда във Франция за убийството на двама френски тайни агенти и един информатор на френското правителство. — Б. пр. . По-скоро беше Карлос Глупака.

— Колкото по-скоро установим контакт с него — продължи Скинър, — толкова по-бързо ще се измъкнем от този коптор. Според мен трябва да го направим още утре сутринта.

Хектор погледна през рамо. Различи силуета на Скинър, отпуснат лениво на стола до вратата, и червената точка на цигарата му, докато я приближаваше към устата си. Огънчето й освети обръснатата му глава, изпъкналата адамова ябълка, татуировката, която се показваше от деколтето на тениската му.