Крис Райън - Господари на войната

Скинър беше прав. Работата беше проста. Хектор беше абсолютно сигурен, че няма да му липсва задушната стая. Наблюдението винаги беше най-неприятната част. Погледна отново през бинокъла, а после се обърна към Скинър и каза:

— Дай ми една цигара. — Скинър му подхвърли цигарата. — Ще го направим утре — добави. — Сега доволен ли си?

Скинър изсумтя отново и дръпна от цигарата си.

В осем и петнайсет на следващата сутрин Хаким остави съпругата си и децата в квартирата и излезе. Децата продължаваха да плачат — не бяха спирали през цялата нощ. Трябваше да се махне оттам. Слезе на долната площадка и влезе в общата тоалетна. Тя представляваше тясно помещение с дупка на пода и без осветление, което в случая беше предимство, защото никой не я почистваше и стените и подът й бяха покрити с изсъхнали изпражнения. Хаким добави към тях още една купчинка, а после се спусна надолу по стълбището и излезе на улицата.

Вече беше станало горещо и от претъпканите с хора тротоари и натовареното движение въздухът беше още по-тежък. Тръгна към Бастилията, не защото имаше работа в тази посока, а просто за да върви нанякъде. Тази част на Париж беше оживена, пълна с магазини и лица на имигранти. Тъкмо затова я харесваше. Чертите му не правеха впечатление на никого. Отмина едно малко кафе, където сънародниците му имаха обичай да се събират на чаша силно кафе и да си спомнят миналото. Може би след време щеше да си намери приятели сред тях. Засега обаче му се налагаше да остане анонимен.

Продължи по улицата и влезе в друго заведение, където кафето беше евтино, ако човек го пиеше на бара, без да заема маса. Подаде едно евро — последните пари, които беше успял да скрие от Фатима. Беше преполовил чашата, когато усети, че някой е застанал зад него.

Погледна над ръба на чашата към прозореца зад бара. Мъжът беше нисък, набит, със силен слънчев загар, руса коса, лунички и утайка от кафе върху долната си устна. Носеше на гърба си сива раница. Сложи внимателно ръка върху лявото рамо на Хаким. Хаким се дръпна, сякаш го беше ударил ток. Кафето се разплиска върху дланта му.

— Хаким? — попита мъжът.

Говореше с акцент. Британец? Хаким не беше сигурен.

Обърна се бавно и хукна към вратата.

Щеше да успее да излезе на улицата, ако мъжът, който седеше до вратата, не го беше хванал за ръката. Мъжът беше с обръсната глава и изпъкнала адамова ябълка. И той, като другия, беше със силен слънчев загар. От начина, по който го стискаше с татуираната си ръка, беше очевидно, че е много силен. Хаким нямаше как да се освободи от хватката му, затова спря.

— Няма да ти направим нищо лошо — каза русият мъж на приличен френски. — Освен, ако не се опиташ да избягаш. Тогава моят приятел Скинър ще ти счупи шибаните крака.

Скинър мълчеше. Просто гледаше презрително Хаким.

— Да тръгваме — каза русият.

Кимна на Скинър, който избута грубо Хаким на улицата. Завиха надясно и подминаха сградата, в която живееше Хаким. Скинър продължаваше да го стиска за ръката и макар че привличаха погледите на минувачите, никой не му се притече на помощ. След двеста метра стигнаха до малък парк. Двама скитници седяха на една пейка в далечния му край и пиеха от бутилка без етикет. Останалите пейки бяха празни. Скинър блъсна Хаким към една от тях, без да го пуска, и седна вдясно от него. Русият мъж седна отляво, свали раницата от гърба си, сложи я на скута си и продължи да говори на френски, като гледаше право напред.

— Казваш се Хаким ал-Ашаба и си от Алжир. Влязъл си нелегално във Франция със съпругата си и двете си дъщери през Марсилия преди три месеца. Седмица преди това си бил арестуван, докато си паркирал една тойота „Корола“ с пълен с пластични експлозиви багажник пред сграда на правителството. Когато служител на разузнаването се е опитал да те задържи, си го ударил с юмрук. Той паднал и си наранил главата в бордюра на тротоара. Фатално, както се оказало впоследствие, но по този начин ти е дал възможност да избягаш.

Думите на русия мъж бяха като ковашки чукове. И отговаряха на истината. Хаким усети, че кожата му е станала хладна и влажна. Започна да трепери.

— Не исках да го убия — отвърна.

— Аха — каза русият. — Чу ли, Скинър? Не е искал да го убие. Добре. — Замълча за миг. — Не се притеснявай, Хаким, няма да те издадем. Освен, ако не…

Замълча отново и отвори раницата.

Съдържанието й накара Хаким да затаи дъх. Беше пълна с банкноти по петдесет евро. Мъжът вдигна няколко пачки, за да покаже, че под тях има още, и продължи: