Крис Райън - Господари на войната

— Оръжието, което ще ти дам — прекъсна го Хектор, — ще бъде заредено, което означава, че само ще го насочиш и ще стреляш. Това е автоматичен пистолет. Трябва да продължиш да стреляш, докато се убедиш, че човекът е мъртъв, като просто натискаш спусъка. Най-важното е да бъдеш достатъчно близо до него. Тъй като досега не си използвал огнестрелно оръжие, може да не го уцелиш, ако не стреляш от упор. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна алжирецът.

Хектор видя как очите му се стрелнаха в двете посоки и за кратко се задържаха върху една тясна пряка улица. Несъмнено възнамеряваше да избяга по нея. Хаким погледна към раницата на Хектор и попита:

— Парите в нея ли са?

— Естествено.

Хектор понечи да му подаде раницата, но в последния момент я дръпна.

— Има една малка подробност — каза и бръкна в джоба на джинсите си. — Ти си умно момче. Сигурен съм, че не си способен да извършиш някоя глупост. Но ако си намислил нещо, например да избягаш с парите, преди да си свършил работата, или да предупредиш стареца, или въобще да се измъкнеш по някакъв начин, за всеки случай виж това.

Извади телефона, отключи го и отвори последното съобщение. То не съдържаше текст, а само една снимка. Чукна с пръст върху нея и тя изпълни дисплея.

Двамата мъже се взряха в снимката. Тя изобразяваше малка стая. На пода в единия й ъгъл се беше свила съпругата на Хаким и стискаше двете разплакани бебета. Лицето й се беше издължило от ужас. На преден план леко размазано, но определено насочено към Фатима и децата, се виждаше дуло на пистолет.

— Няма да им се случи нищо лошо — изрече тихо Хектор, — ако спазиш уговорката. Разбира се, ако не я спазиш… — Хектор прибра телефона в джоба си и се усмихна злобно на слисания Хаким. — Ако не я спазиш, Скинър може би ще постъпи грубо.

Хаким се взря в него с изпълнени с безсилна омраза очи, но той не му обърна внимание, погледна си часовника и продължи:

— Остават осем минути. Твоите черва ли къркорят? Трябваше да хапнеш нещо. Храната действа успокояващо. Поне при мен винаги е така.

Отново си погледна часовника. 06:55. Забеляза, че Хаким е започнал да се поти още по-обилно. Вдигна очи към прозореца на третия етаж на жилищната сграда на отсрещната страна на улицата. Някой дръпна пердетата. Точно навреме. Хектор погледна в двете посоки на улицата. Камионът вече беше на двайсет метра от тях. Звукът от двигателя му, примесен с шума от бръмчащите и свистящи четки, се чуваше все по-ясно. Двамата метачи се движеха успоредно на него. Бяха съсредоточени върху работата си и не обръщаха внимание на двамата мъже, които висяха пред кафето.

От другия край на улицата се приближаваше елегантно облечена жена, която говореше по мобилния си телефон. След няколко секунди ги отмина и Хектор долови аромата на парфюма й. Намръщи се, след като той беше заменен от смърдящия дъх на Хаким, и измърмори:

— Старецът ще се появи всеки момент. — Свали раницата от гърба си и махна оранжевия калъф. — Твоя е.

Треперейки, Хаким я преметна несръчно през рамо и каза:

— Тежка е.

— Това са много пари, приятел — отвърна Хектор — Много пари. — Извади от вътрешния джоб на якето си един полуавтоматичен пистолет Браунинг „Хай Пауър“. Хаким се втренчи в него. Скрит зад дървото от погледите на шофьора на камиона и на метачите, Хектор го зареди, подаде му го и добави на фона на шума от четките: — Ще ти е нужен само един, ако стреляш от достатъчно близко разстояние.

Хаким хвана неуверено оръжието с върховете на пръстите си. Докато отместваше ръката му, за да не бъде насочена към него, Хектор усети, че младият мъж трепери.

— Не забравяй, че Скинър държи в плен съпругата и децата ти. Никой от нас не иска да бъдат наранени.

Хаким преглътна силно и една струйка пот се плъзна по лицето му.

06:59. Вратата на жилищната сграда се отвори. През следващите няколко напрегнати секунди никой не се появи. А после много бавно един старец, определено от Средния изток, излезе на улицата, придружен от много по-млада от него жена. Раменете му бяха приведени. Подпираше се с бастун. Беше с къса прошарена брада, а главата му беше омотана с куфия на червени и бели квадратчета. Младата жена също беше от Средния изток, но беше облечена в дрехи по западна мода — с яркочервен пуловер — и беше удивително красива. Държеше свободната ръка на стареца и му помагаше да се придвижва напред.

Разстоянието между стареца и Хаким беше двайсет и пет метра.

— Това е той — каза Хектор. — Действай!