Крис Райън - Господари на войната

Докато двамата падаха на пода, се чу вторият изстрел.

Беше омекотен не само от заглушителя, но и от отпуснатата след раждането плът на корема на Сюзан.

Настъпи тишина. Стрелецът лежеше неподвижно под тялото й. Пчелата беше излетяла през прозореца. Сюзан започна да се дави и от устата й изригна пяна, примесена с кръв.

Стрелецът отмести тялото й от себе си. Бебето се разплака и тънкото му, настойчиво гласче се сля с писъка на петгодишното момче. Докато стрелецът се изправяше на крака, Сюзан се обърна по гръб, притиснала с ръце корема си. Кръвта бликаше между пръстите й. Опита се да каже нещо, но започна да плюе кръв.

В този момент вратата се отвори рязко. На прага се появиха две сестри и замръзнаха на местата си. Стрелецът се огледа. Поколеба се за миг, взирайки се първо в окървавената жена на пода, а после в съпруга й. Саймън Блек продължаваше да лежи на пода до нощното шкафче, стиснал бебето в ръце. Върху едната страна на лицето му се беше размазала кръв, левият му крак трепереше, а очите му бяха ококорени.

Сестрите се разпищяха. В коридора настъпи суматоха. Стрелецът, чиито дрехи бяха покрити с кървави петна, се приближи бързо до прозореца, скочи от него на земята и побягна сред дърветата в парка на болницата.

След четирийсет и пет секунди, когато в стаята нахлуха петима служители от охраната, от него нямаше и следа.

В следващите минути в родилното отделение настана хаос. В коридора тичаха лекари и даваха инструкции, крещейки. Пристигнаха носилки. Една разтреперана сестра грабна бебето от ръцете на Саймън. Акушерката, която беше помагала при раждането, прегърна петгодишния Кайл, за да му попречи да види как слагат майка му и баща му върху носилките и ги карат към операционната. След като всички напуснаха стаята, тя наведе глава, ужасена от гледката, която напомняше на кланица. Едва не повърна, когато зърна плаката зад нощното шкафче с размазаните върху него червени петна.

Сюзан Блек лежеше в операционната под ярките светлини на лампите. Върху лицето й беше поставена кислородна маска, а чаршафите върху масата бяха изцапани с кръвта, капеща от раната й. До масата имаше стойка с банка с кръв, но на лекарите и сестрите от седемчленния екип, които се опитваха да спасят живота й, им беше ясно, че жената губи повече кръв, отколкото успяват да й прелеят. Единият от хирурзите изкрещя през маската:

— Нестабилна хемодинамика, налага се да прибегнем към лапаротомия.

След няколко минути той вече правеше разрез на около два сантиметра вдясно от раната. Докато скалпелът проникваше през кожата и мастната тъкан, звукът, който издаваше електрокардиографът, внезапно се ускори. Очите на Сюзан се отвориха. Коремът й се повдигна нагоре. Тялото й се скова. Линията върху екрана на кардиографа стана равна.

— Вазопресин! — изкрещя хирургът. — Вазопресин!

След няколко секунди едната от сестрите му подаде спринцовка, пълна с бистра течност, която той незабавно инжектира, надявайки се да овладее сърдечния арест.

Не последва никаква реакция.

Хирургът започна да масажира сърцето, като натискаше силно гръдната кост, точно над разреза. Линията върху екрана на апарата остана равна. Нямаше пулс.

Хирургът отстъпи назад. В далечината се чу вой на сирени. Погледна си часовника и каза:

— Час на смъртта: девет и петдесет и шест.

Опитвайки се безуспешно да прикрие гнева си, хирургът свали рязко маската, хвърли я на пода и излетя от операционната.

Пред вратата чакаше някакъв мъж. Дрехите му бяха смачкани. Беше с една глава по-висок от лекаря, с дълга до раменете коса и рошава брада. Лицето му беше мрачно. Скулите му бяха изпъкнали, а носът — леко крив.

— Какво става вътре? — попита той.

— Трябва да говорите с ръководството на болницата — отвърна лекарят и го отмина.

Мъжът го хвана за ръката. Стисна я здраво. Лекарят спря и погледна към ръката, която не му даваше възможност да продължи напред, а после вдигна очи към лицето на мъжа.

— Извинявайте — каза мъжът. — Аз съм… Името ми е Таф Дейвис. Приятел съм на семейството. Трябва да знам…

Говореше с едва забележим уелски акцент. Гласът му беше тревожен.

Лекарят поклати глава и отвърна:

— Съжалявам… Направихме всичко, което беше по силите ни. Раната беше ужасна. За първи път виждам подобно нещо. — Погледна в двете посоки на коридора.

— А аз съм виждал какво ли не.

От единия край на коридора се зададоха трима британски войници. Бяха с камуфлажни униформи и лекарят, който не се изненада от появата им, разпозна червените отличителни знаци на Парашутния полк върху раменете им. Единият от войниците се приближи до мъжа, който се беше представил като Таф Дейвис, и той веднага му подаде служебната си карта.