Крис Райън - Господари на войната

Дани беше сигурен, че чешкият посланик ще поиска да се срещне лично с него. Появата на един тежковъоръжен британец в посолството беше въпрос, с който той беше длъжен да се заеме лично.

След десет минути войниците се върнаха и го поведоха по кънтящите стъпала към една стая на втория етаж в задната част на сградата, която гледаше към грозна светлинна шахта. Зад дървеното бюро седеше слаб мъж с рошави прошарени мустаци и угрижено лице. Пистолетът и автоматът на Дани лежаха върху шкафа зад гърба му, а пачката с парите — върху бюрото. Войниците застанаха от двете страни на вратата.

— Говорите ли английски? — попита Дани.

Посланикът кимна. Не направи опит да спре Дани, който протегна окованите си в белезниците ръце, взе банкнотите, прекара ги през пръстите си и каза:

— Две хиляди долара.

Посланикът вдигна извинително ръка, но Дани забеляза алчния му поглед.

— Трябва да проведа секретен разговор с МИ-6 в Лондон. Ще можете ли да го уредите?

— Предполагам, че ще мога — отвърна посланикът.

— Предайте на Отдела, че разговорът е поръчан от „ка алфа шест четири“. И накарайте хората си да махнат сивото пежо, което е пред сградата. Сирийските власти сигурно вече го издирват.

Посланикът се замисли за момент, а после каза нещо на войниците. Единият от тях излезе от стаята. Другият свали белезниците на Дани и го последва.

— Може ли да ви попитам — продължи на безупречен английски посланикът — за естеството на работата, заради която сте в Дамаск?

— Не — отвърна Дани.

— Не ме разбирайте погрешно, но ще бъда доволен, ако си тръгнете колкото е възможно по-бързо.

— Повярвайте ми, аз също бих искал да си тръгна колкото е възможно по-бързо.

Посланикът се изправи.

— Моля ви да ме изчакате тук. Извинявам се за обстановката. Кабинетът ми всъщност е в предната част на сградата. От охраната обаче решиха, че в момента тук е по-безопасно за мен. Ще видя дали са осъществили връзката.

Излезе от стаята. Върна се след няколко минути и каза:

— Последвайте ме.

Посланикът заведе Дани до една стая, която се намираше точно срещу временния му кабинет. На бюрото пред лаптопа, който беше свързан с къс кабел с мобилен сателитен телефон, седеше млад мъж. Компютърът бръмчеше като старомоден факс — техникът очевидно имаше проблеми с връзката. Без да обръща внимание на двамата мъже, Дани се приближи до прозореца. Улицата беше пуста с изключение на един син ситроен, който отмина сградата на посолството и продължи напред. След четири минути и трийсет секунди той отново се зададе от същата посока. Дали това беше съвпадение? Едва ли.

Лаптопът престана да бръмчи. Техникът каза нещо на посланика, след като на дисплея му се появи празна стая, а после и лице на мъж. Дани се приближи до лаптопа и веднага позна мъжа — беше Карингтън, шефът на Бъкингам. Служителят от МИ-6, който беше организирал прехвърлянето на отделението им в Сирия.

Дани погледна двамата мъже и каза:

— Трябва да остана сам.

Посланикът кимна неохотно и излезе от стаята заедно с техника.

Връзката беше лоша. Лицето на Карингтън се размазваше през няколко секунди и по малките високоговорители на лаптопа гласът му звучеше така, сякаш говореше робот. Дани не успя да чуе началото на изречението.

— …да те видя, Блек. Бяхме започнали да се безпокоим за теб. Не очаквахме да се обадиш от Дамаск.

— Възникнаха проблеми.

— Разбрах. Казвай.

Дани беше свикнал да дава отчет и можеше да прецени кое е най-същественото. Описа събитията от последните няколко дни за не повече от една минута.

Мълчание. Макар че образът върху дисплея беше замъглен, раздразнението на Карингтън пролича съвсем ясно.

— Това е много неприятно — каза най-после той.

— Може би нямаше да стане така, ако бяхте откровен с мен от самото начало.

Карингтън се усмихна снизходително, сякаш Дани беше капризно дете.

— Нямаше как да ти съобщим истинската цел на операцията, Блек. Ако те бяха хванали и се беше разприказвал, добрите ни взаимоотношения с французите щяха да се прецакат окончателно и безвъзвратно. Сигурен съм, че разбираш.

— Не разбирам. Щях да издържа много по-дълго от Бъкингам на разпитите.

— Естествено. Приеми го като предпазна мярка с цел ограничаване на щетите. Както вече несъмнено си забелязал, Бъкингам е едно лицемерно копеле.

Поне по този въпрос мислеха еднакво.

— Не бих могъл да проникна в Мухабарат — каза Дани. — Трябва да се свържете със сирийските власти и да ги притиснете да освободят Бъкингам и Клара.