Крис Райън - Господари на войната

Той отвори една врата вдясно по коридора и влезе през нея. Другите двама блъснаха Клара и тя го последва.

Стаята беше шест на три метра. Огромният прозорец върху отсрещната й стена гледаше към друго, три пъти по-голямо помещение. Върху дясната стена на стаята, в която се намираха, беше закачена сива кутия с високоговорител. Помещението зад прозореца беше ярко осветено от лампи, които заслепиха Клара. От въжетата, завързани на куката на тавана, висеше на китките си слаб гол мъж. На Клара й бяха нужни може би трийсет секунди, за да се увери в това, което подозираше: мъжът беше Бъкингам.

Мъчителят на Клара застана с гръб към нея близо до високоговорителя. Тя виждаше само отражението на лицето му в стъклото. Бузесто. Потно. Очите му бяха изпълнени с очакване. Бъкингам крещеше. Клара го разбра по движението на устата му, защото гласът му не се чуваше.

В стаята зад стъклото се появи мъж. Мъжът беше около четирийсетгодишен, с рошава, дълга до раменете коса и очила с дебели рамки. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на камшик за езда, но се състоеше от няколко тънки ленти кожа, дълги около половин метър. В другата му ръка имаше малко бяло шише с пулверизатор, подобно на онези, които старите дами използват, за да си поливат цветята.

Мъжът, който беше в стаята с Клара, натисна бутона на високоговорителя. Гласът на Бъкингам изпълни тишината — остър и пресекващ, изпълнен с болка. „Отвържете ме… Отвържете ме…“ Мъжът отново натисна бутона и гласът на Бъкингам секна, макар че от това, което виждаше, Клара беше сигурна, че той продължава да пищи пронизително.

И тогава палачът му се залови за работа.

Той очевидно имаше опит с камшика. Размаха го леко и кожените ленти докоснаха плоския корем и гениталиите на Бъкингам. По кожата на Бъкингам се появиха червени ленти, сякаш камшикът беше потопен в боя.

— Винаги съм смятал, че това е ефикасно средство да накараш някого да си развърже езика — изрече тихо мъжът, когато Бъкингам отвори уста, за да изпищи отново.

— Заклевам се, че той казва истината — отвърна Клара. — От организацията „Лекари зад граница“ ще потвърдят, че съм лекарка.

Палачът на Бъкингам беше вдигнал шишето.

— Солена вода — продължи мъжът. — Стигнал съм до убеждението, че простите методи са най-добри. — Натисна отново бутона, след като палачът напръска раните на Бъкингам със солената вода. — Мисля си, че си струва да чуем това.

Виковете, които долетяха от високоговорителя, бяха по-скоро животински, отколкото човешки. Клара почувства как коленете й се огънаха. Искаше й се да помоли страховития мъж до себе си да изключи високоговорителя, но от ужас не беше в състояние да говори.

Мъжът се обърна към нея и тя за първи път видя лицето му. Малки очи. Широки ноздри. Влажни, дебели устни.

— А сега, скъпа, мисля, че е време да се заловим с теб. Освен ако не искаш да престанеш с измислиците и да ни кажеш истината.

11:37 ч.

Дамаск. Столицата и мозъкът на сирийската администрация.

Дани знаеше, че в него няма британско посолство. Подобно на много други държави и Великобритания беше изтеглила дипломатите си от Дамаск. Знаеше също така, че чешкото посолство все още функционира. Като посолство на страна — членка на Европейския съюз, то беше задължено да оказва съдействие на другите страни от Съюза. Преди заминаването си за Сирия, Дани беше открил адреса му върху картата.

Посолството се помещаваше в тъмнокафява сграда на пресечката на две улици в тихата част на квартал „Абу Румане“. Сградата беше заобиколена от двуметрова метална ограда, наклонена навън, за да бъде трудна за изкачване. Балконите на трите й етажа също бяха с метална ограда, а върху прозорците имаше решетки. Дани не беше забелязал някой да го е проследил, докато пътуваше към посолството, но това не означаваше нищо, затова нямаше намерение да се задържа дълго пред него. Качи двете колела на колата на тротоара и изскочи от нея. Очакваше в сградата да има войници, защото знаеше, че охраната на посолствата във военните зони е задължение на специалните части на всяка страна — самият той беше участвал в ескорта на британския посланик в Кабул по време на срещите му с военачалниците в планините на Афганистан. Преметна автомата на гърдите си, вдигна ръце и влезе през главния вход.

Приемната беше празна. При други обстоятелства в нея щеше да има тълпи от граждани, чакащи за визи или за други услуги, сега обаче всеки, който притежаваше здрав разум, се беше вслушал в съветите на правителството си и беше напуснал Сирия. Помещението беше голямо — около петнайсет на дванайсет метра — и покрай двете му дълги стени, върху които бяха закачени плакати с изгледи от Прага и от други забележителности в Република Чехия, бяха наредени столове. Рецепцията беше разположена в единия му край. Зад дългия плот седяха двама въоръжени войници. Веднага щом забелязаха Дани, те скочиха на крака, вдигнаха автоматите си и започнаха да му говорят на чешки. След няколко секунди той вече лежеше на пода с белезници на китките. Не оказа съпротива, дори когато го изправиха и му взеха автомата и пистолета заедно с пачката банкноти, които му беше оставил Таф. Въведоха го в една стая без прозорци и мебели в приземния етаж и го заключиха вътре.