Крис Райън - Господари на войната

— Не ви вярвам — отвърна Дани.

— Според мен ми вярваш, Дани. Всъщност съм напълно сигурен. Запазихме истината в тайна през всичките тези години, защото Дейвис ни беше нужен като наемен войник, за да ни върши черната работа чрез частната военна компания. Мисля обаче, че срокът му на годност е изтекъл. Съгласен си, нали?

Дани поклати глава. В думите на Карингтън нямаше смисъл. Таф обичаше майка му. Беше съвсем очевидно. Винаги беше на разположение, когато баща му се нуждаеше от него. А и той самият. Кайл беше прав. Той беше за Дани по-скоро баща, отколкото приятел.

— Защо го е направил? — прошепна Дани повече на себе си, отколкото на Карингтън.

— Адски подходящ въпрос — отвърна Каригтън. — Можеш да му го зададеш, когато се срещнеш с него. Ние знаем къде можеш да го откриеш. Изглежда, устройството на Бъкингам не е попаднало там, където трябваше.

— Монтирах го в автомата на Хектор.

— Аха — отвърна Карингтън, сякаш загадката изведнъж беше разрешена. — Чудехме се как е станало. Това устройство се оказа много полезно. С негова помощ непрекъснато бяхме в течение на събитията. Искаш ли да чуеш резултатите от усилията си?

Без да дочака отговор, Карингтън натисна някакъв бутон на бюрото си. Чуха се звуци. Звуците бяха приглушени, което беше нормално за едно записващо устройство, скрито в пълнител на автомат.

А после се чуха гласове. Неясни. Дани напрегна слух.

„Няма да предприемем нищо, преди да сме видели парите“. Гласът на Таф.

„Значи Хюго Бъкингам е мъртъв?“. Сорген.

„Да. И в тялото му няма нито един куршум. Ако трупът бъде намерен, смъртта му ще бъде отдадена на една от многото експлозии, които разтърсват непрекъснато града.“

Изщракване.

Пауза.

„По дяволите! Нищо не разбираш. Ти си още дете!“

„Вече не, Таф.“ Дани чу собствения си глас. „На всеки му се налага да порасне в един момент, нали?“

Пауза.

Стрелба.

Пауза.

Шум от двигател на автомобил.

Пауза.

„Върви на майната си, Сондърс! Когато дойдеш тук, тогава ще имаш право да не се съгласяваш с решенията ми.“ Гласът на Таф. Звучеше сърдито. Мълчание.

„Не съм ти куриер, по дяволите! Намери си някой друг, който да го свърши.“ Дани осъзна, че разговорът се водеше по телефона. „Ако не ми платиш, Сондърс, в най-скоро време ще бъдеш изненадан от среднощно посещение. Разбра ли?“

Мълчание.

„Знаеш ли, ти наистина си голям боклук… Да, записах шибания адрес. Дамаск, улица „Ал Камада“, № 157. В полунощ. И дано да имаш късмет твоите нови сирийски приятели да не са изравнили мястото със земята.“

Отново мълчание. А после трясък. В яда си Таф явно беше запратил телефона си към арматурното табло. Дани отново напрегна слух. Мълчанието беше нарушено от гласа на Хектор.

„Какво трябва да направим?“

„Затвори си устата и карай.“

Шумът от двигателя заглъхна. А после изчезна. Дани осъзна, че колата е спряла.

„Какво трябва да направим?“ Гласът на Хектор прозвуча заплашително. „Лъжеш се, ако си мислиш, че двамата с Ди Фрайз ще те последваме, без да знаем за какво става въпрос. Веднъж вече се издъни, като не стреля по онова момче от Полка.“

„Това момче от Полка“, изкрещя Таф, „е едно страхливо копеле. Ако се притеснявате от него, значи не ставате за тази работа.“

„Просто ни кажи какво трябва да направим, Таф.“ „Сондърс е сключил сделка със сирийците. Издал им е квартирата на Асу. Мястото е било бомбардирано. Трябва да вземем парите от един посредник в Дамаск. Седемстотин и петдесет хиляди долара в брой. И да убием посредника. Сега доволен ли си?“

„Не съвсем, приятел. Ти самият го каза. Ние да не сме някакъв шибан „Федерал експрес“?“

„Просто си затвори устата и карай.“

Записът свърши.

— Прекрасно! — възкликна Карингтън с поглед, насочен към камерата. — На шестнайсет километра южно от Дамаск шосето, което се движи в посока изток — запад покрай билото на планината, пресича магистрала М-5. В един часа и трийсет минути след полунощ там ще ви чака израелски хеликоптер „Блек Хоук“, ескортиран от два хеликоптера „Апачи“, който ще ви изведе от Сирия. Дотогава Дейвис и хората му трябва да бъдат мъртви. Ще направим каквото можем, за да освободим Бъкингам и жената навреме, но ти не бива да храниш прекалено големи надежди.

— А Спъд и Грег? Предприехте ли нещо за тях?

— На твое място, Блек, бих забравил за тези момчета. Те няма да се приберат у дома. Най-важното в момента е Дейвис да бъде премахнат. Разбра ли?

Дани го погледна убийствено. Кучият му син явно не възнамеряваше да си мръдне пръста за освобождаването на Клара и Бъкингам.