Крис Райън - Господари на войната

Лицето на мъжа отново се надвеси над нея.

— Как се казваш и за кого работиш? — попита той.

Гласът й трепереше, докато му отговаряше:

— Обещавам… моля ви… Аз ви казах истината…

По лицето на мъжа се изписа раздразнение. Той го потисна бързо, усмихна се мазно и изрече тихо:

— Струва ми се, че трябва да повторим процедурата.

Писъците на Клара секнаха в момента, в който водата отново започна да облива лицето й.

19:45 ч.

Дани беше застанал до прозореца на втория етаж в очакване да зърне отново синия ситроен, който непрекъснато обикаляше около сградата. Посланикът беше наредил на хората си да му набавят муниции и му беше дал сателитен телефон, в който беше въвел номера на мобилния си телефон. Докато Дани наблюдаваше улицата, умът му работеше трескаво. Мислеше си за Таф и за абсурда, в който той беше превърнал живота му. Може би цялата тази история беше лъжа. Може би Карингтън му беше наговорил куп глупости, за да го накара да му свърши мръсната работа. Очевидно той действаше по този начин. Спомни си какво му беше казал Таф в Хомс за смъртта на майка му. Тогава той не му беше дал никакъв повод да се съмнява в думите му. Дани можеше да разбере истината единствено, ако му зададеше директно въпроса, гледайки го в очите.

А какво щеше да стане, ако отговорът на Таф беше положителен?

Мислите му се насочиха към Бъкингам и Клара, а после към Грег и Спъд. Четиримата бяха в ръцете на сирийските власти. През последната седмица той беше събрал достатъчно впечатления от тази страна, за да е наясно, че са били подложени на жестоки мъчения. Дали все още бяха живи? Дали парите, които беше предложил, щяха да изкушат някой продажен служител на тайната полиция да рискува работата си и да ги заведе при Дани на уреченото място в един часа през нощта? Дали можеше да вярва на чешкия посланик, че няма да го измами? Дали въобще можеше да вярва на някого? Нямаше отговор на тези въпроси. Оставаше му да чака да види какво ще се случи през нощта. И да се надява, че ще посрещне жив утрото.

Синият ситроен премина по улицата. Дани разполагаше с четири минути и половина, през които трябваше да напусне посолството.

След минута и половина вече беше извън сградата, облечен със сивия шлифер, който му беше дал посланикът. А след още две минути се движеше с пежото по улиците на Дамаск.

20:50 ч.

На улица „Ал Камада“ № 157 се намираше евтин хотел — четириетажна бетонна сграда със стъклена фасада. Името му беше изписано на арабски. Дани спря на около двайсет метра от входа на сградата и я огледа. На всеки етаж имаше по четири прозореца. Фасадата на ресторанта срещу хотела също беше стъклена, но стъклата бяха тъмни. Над входа му беше окачен неонов надпис „Зодиак“. Дали Таф не беше в него? Едва ли. Той със сигурност би проявил предпазливост.

Дани отново се обърна към хотела. Беше убеден, че Таф е пристигнал рано и е наел стая с изглед към улицата. И сега стоеше до прозореца й, наблюдаваше внимателно околността, за да избегне всякакви изненади, и чакаше. Дали Хектор и Ди Фрайз бяха с него? Или се бяха отдали на забавления?

Дани си погледна часовника: 21:00. До срещата на Таф с човека, който щеше да му предаде парите, оставаха три часа. Чудеше се какво да направи. Да се промъкне веднага в хотела и да се опита да открие Таф? В никакъв случай. Таф щеше да отреагира веднага, ако усетеше, че някой се приближава до стаята му преди уречения час. В случай че Хектор и Ди Фрайз бяха с него, тримата щяха да бъдат в по-изгодна позиция от Дани. Не биваше обаче да остава тук — паркираната в продължение на три часа кола с шофьор зад волана със сигурност би събудила подозрение. Може би трябваше да влезе в хотела и да разпита служителката на рецепцията. Бързо отхвърли тази идея. Дори и тя да говореше английски, вероятно Таф й беше дал няколко долара, за да не казва, че се е регистрирал в хотела, ако някой случайно го потърси. Ето защо насочи вниманието си към ресторанта. Тъмните стъкла щяха да му послужат като идеално прикритие. Можеше да седне на някоя маса и да наблюдава хотела.

Прибра автомата в багажника, вдигна яката на шлифера, пресече улицата и тръгна покрай хотела така, че лицето му да не се вижда от прозорците на сградата. Когато стигна до входа на ресторанта, отново пресече улицата и влезе в него.

Помещението беше слабо осветено и учудващо долнопробно. Дани се почувства странно, като си помисли, че на половин километър от него улиците са изровени от бомбите. Звучеше тиха музика и около масите бяха насядали около двайсет-трийсет души. На петнайсет метра от входа до отсрещната стена имаше лъскав метален бар, отрупан с мензури и бутилки. Няколко от бутилките бяха празни. До плота на високи столчета седяха две облечени по западна мода арабки с големи бюстове и задници. Те изгледаха Дани. Още един потенциален клиент.