Крис Райън - Господари на войната

Плановете на Дани обаче бяха различни от неговите.

— Разбрах — отвърна той.

Двамата мъже съблякоха Клара, опипвайки я по отвратителен начин. Това обаче не сложи край на униженията й.

Сложиха я върху едно легло, което приличаше на болнично, и я завързаха за него. Върху срещуположната стена на помещението имаше яркожълт маркуч, навит около два метални шипа и свързан в единия си край с кран. Клара нямаше представа за какво служи маркучът. Лежеше върху чаршаф, който миришеше отвратително и беше изцапан с кръв.

Краката и бяха разкрачени. Мъжете продължаваха да я опипват. Единият от тях бръкна със сухия си пръст във вагината й. Нокътят му я одра и тя изпищя. Двамата започнаха да се хилят и не спряха, докато не излязоха от стаята. Лампата върху тавана й светеше в очите и я заслепяваше. От време на време до ушите й достигаха викове. Трепереше от студ, а сълзите изгаряха очите й.

Какво щеше да се случи по-нататък? Не смееше да мисли за това. Лежеше в злокобната тишина и се ужасяваше от мига, в който вратата щеше да се отвори отново.

— Знаете ли къде се намира улица „Ал Камада“?

Дани отново беше във временния кабинет на посланика.

— Разбира се — отвърна посланикът. Извади карта от чекмеджето на бюрото си и я разтвори пред него. — В Християнския квартал, близо до Баб Тума. Не ви препоръчвам да ходите там.

— Защо?

Посланикът сви рамене.

— Правителството е изпаднало в параноя по отношение на западните агенти. Районът е под строго наблюдение. — Изведнъж посланикът се ухили. — Но, ако искате да си пийнете добре, мястото е много подходящо.

Дани го изгледа от главата до петите. Според него този мъж определено беше корумпиран. Беше прибрал парите му, без да му мигне окото.

— Имам предложение за вас — каза Дани. — Ако го приемете, утре сутринта ще станете по-богат с няколкостотин хиляди долара.

— Продължавайте — отвърна тихо посланикът и присви очи.

— Имате ли връзки в Мухабарат?

Дани беше сигурен, че ще получи положителен отговор.

Посланикът сви рамене.

— Може би.

— В момента там се намират двама британски пленници. Ако успеете да ги измъкнете, ще ви дам по сто хиляди долара за всеки от тях. Освен това преди една седмица двама войници от SAS бяха задържани на западното крайбрежие на Сирия. Ако все още са живи, ви предлагам още двеста хиляди за освобождаването им.

— Простете ми за нетактичността — отвърна посланикът, — но според мен вие едва ли имате толкова много пари.

— Познавам обаче един човек, който разполага с тях. Ще ги получа от него. — Съгласен ли сте?

Посланикът кимна бавно.

— Съгласен съм.

Вратата на стаята на Клара се отвори и на прага й застана ниският мъж, придружен от двама от главорезите си.

Тримата мълчаха. Клара също мълчеше — едва ли щеше да намери какво да каже, дори и гърлото й да не се беше стегнало от страх от внезапната им поява. Ниският мъж за първи път проговори на арабски, а после затвори вратата и застана в ъгъла. Двамата сирийци се приближиха до леглото. Клара се опита да си събере краката, но ремъците ги държаха широко разкрачени. За момент изпита облекчение — стори й се, че мъжете не се интересуват от тялото й. Те застанаха от двете й страни и повдигнаха леглото откъм краката й под ъгъл от около двайсет градуса. Зави й се свят. Ниският мъж се приближи до леглото. Лицето му надвисна над главата й. Ноздрите му се разшириха леко, а после той отстъпи назад и отново каза нещо на арабски.

Клара чу шум от течаща вода. Започна да й прилошава. Беше чувала за това изтезание и знаеше, че повечето хора се пречупват секунди след като усетят, че се давят. Когато шумът от струята се усили, тя изхлипа. Това беше най-лошото нещо, което можеше да направи, защото след като си пое дълбоко въздух, единият от надзирателите насочи маркуча към главата й.

Леденостудената вода нахлу в гърлото и ноздрите й и я блъсна в хранопровода. Задави се. Водата продължаваше да облива лицето й. Не изпитваше болка, но обзелата я паниката беше сто пъти по-страшна от болката, която можеха да й нанесат мъчителите й. Искаше й се да извика, но не можеше. Тялото й се изви като дъга. Ремъците се врязаха в ръцете и краката й. Не можеше да направи нищо, за да сложи край на агонията си.

Изведнъж почувства, че водата вече не пада върху лицето й. Продължи да се дави. От гърлото й излизаха гъргорещи звуци, докато се опитваше да изтласка водата от дробовете си, за да може да диша. Усети силен удар в корема, който изкара водата през ноздрите й и тя успя да си поеме въздух.