Крис Райън - Господари на войната

Мълчание.

Мъжът започна да шепне.

— Искаш ли да видиш съквартирантите си?

Клара поклати глава в тъмнината.

— Поддържали са бунтовниците. Заслужава си да бъдат давани за пример.

Светлина. Мъжът държеше фенерче. Лъчът му беше много ярък и тънък. Прободе очите на Клара и тя ги затвори.

— Погледни, скъпа.

Макар че изпитваше отвращение, Клара не успя да се въздържи. Отвори бавно очи и ги насочи към осветеното от фенерчето място в средата на тавана. Там бяха забити две здрави куки за месо. За всяка от тях беше завързано дебело въже, дълго около половин метър. На въжетата висяха на китките си два голи трупа: единият беше на мъж, а другият — на жена. Бяха с наведени надолу глави, с отворени усти и разширени от ужас очи.

Ребрата им бяха изпъкнали, а коремите — хлътнали. Докато Клара се взираше потресена в раните и синините по телата им, мъжът свали надолу фенерчето.

Клара се преви на две и започна да се задушава. На мястото на гениталиите на мъжа и жената зееха дупки, сякаш някой ги беше изстъргал с много остра кюрета [30] Остър хирургически инструмент. — Б. пр. . Кръвта се беше размазала по краката им. За части от секундата, преди да извърне очи, Клара видя червеите, които пълзяха в раните.

Лъчът на фенерчето се насочи към пода. Върху него имаше купчинки от екскременти и разложени парчета месо, покрити с кървави корички. По тях също пълзяха червеи.

Лъчът на фенерчето се задържа върху пода не повече от десет секунди, но Клара щеше да ги запомни за цял живот. Мъжът изключи фенерчето. Отново настъпи мрак.

— Не искам да мислиш, че аз или някой от помощниците ми ще оперира и теб по този начин — продължи мъжът. — Или поне не веднага. Ти си европейка, което е нещо ново за нас. Аз самият ще се въздържа, но, ако помощниците ми решат да се забавляват, не бих могъл да ги лиша от това удоволствие.

— Допускате грешка — отвърна Клара. — Аз не съм шпионка. Аз съм….

— О, да, ти си лекарка. Лекарка, която се криеше в квартирата на най-издирвания мъж в Сирия. Мисля, скъпа, че трябва да те оставя да поразсъждаваш върху абсурда на версията, която се опитваш да ми пробуташ. И не се плаши от плъховете. Те предпочитат да се хранят с мъртви, а не с живи хора. Когато стигнат до теб, ти вече няма да усещаш острите им зъби. И няма смисъл да пищиш. Аз ще дойда, чак когато съм готов да се справя с теб.

Мъжът излезе и заключи вратата след себе си.

09:00 ч.

Лъчите на слънцето огряваха вътрешността на колата, до която го беше завело момчето — светлосиво пежо с очукани ламарини и прокъсани седалки. Колата беше стар модел — прозорците й се вдигаха и сваляха ръчно, и когато му я показа, момчето го погледна така, сякаш се извиняваше заради състоянието й. Тя обаче напълно устройваше Дани. Старите модели по-лесно се свързваха накъсо. Под волана кабелите се изсипваха като спагети. Двигателят беше шумен, но работеше.

Движението не беше натоварено. Дани се беше отдалечил на петдесет километра от Хомс и до момента беше срещнал не повече от сто автомобила. Около една четвърт бяха военни и всеки от тях го изправяше на нокти. Даваше си сметка, че едва ли би могъл да стигне до Дамаск бързо и незабелязано. Беше готов да реагира, ако някой го спре на пътя. Автоматът беше на седалката до него, а пистолетът — в скута му. Първият войник, който почукаше на прозореца, щеше да съжали, че го е направил.

Не разбираше арабските надписи върху пътните знаци, но беше разгледал внимателно картата. Разстоянието от Хомс до Дамаск беше сто и шейсет километра. Ако не възникнеха някакви проблеми, щеше да бъде в Дамаск по обед.

Но въобще не беше сигурен, че пътуването ще мине безпрепятствено.

Когато до сирийската столица оставаха още трийсет километра, Дани забеляза в далечината контролно-пропускателен пункт. Шосето беше преградено с две бариери, а от лявата му страна имаше ниска бетонна постройка. В отсрещното платно се движеха три автомобила, а откъм страната на Дани — четири. До всяка от бариерите бяха застанали по двама въоръжени войници. Вероятно в постройката имаше още двама-трима.

Дани осъзнаваше, че войниците едва ли ще го пуснат да продължи, след като отговори на въпросите им. Веднага щом разберяха, че е чужд гражданин, щяха да го претърсят и да открият оръжието му.

Можеше да направи едно-единствено нещо.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Единият от автомобилите беше на пет метра след него, а другият — на десет. Дани се движеше с петдесет километра в час. Натисна спирачките, шофьорът зад него наду клаксона и го изпревари. После продължи да кара бавно, за да даде възможност и на втората кола да го задмине. До бариерите оставаха двайсет метра.