Крис Райън - Господари на войната

— Към кое място в Дамаск?

Войникът едва дишаше. От ръката му бликаше кръв. Всеки момент щеше да загуби съзнание.

— Към кое място в Дамаск? — повтори въпроса си Дани и натисна леко ножа, който сряза бузата му и от нея потече кръв.

— Мухабарат — прошепна войникът.

Дани чу ясно думата. Сирийската тайна полиция.

Това беше най-строго охраняваната сграда в цялата шибана страна. Беше свикнал да преценява предварително битките, ето защо си даде сметка, че в този случай няма да успее да я спечели сам.

Нуждаеше се от помощ.

Изправи се на крака и прибра ножа в жилетката си. Помисли си, че не трябва да оставя този мъж жив, след като му беше дал информация за мястото, на което щяха да отведат Бъкингам и Клара, защото той можеше да намери начин да го издаде на някого. И все пак той беше войник също като него и заслужаваше бърза смърт. Дани свали пистолета от жилетката си, протегна дясната си ръка и стреля в главата му. Тялото на войника се разтресе и се отпусна. С мрачно, решително изражение върху лицето си Дани излезе от къщата и тръгна към площада.

Скоро щеше да се съмне. Дърветата все още горяха. С периферното си зрение Дани забеляза няколко от момчетата на Асу, които се бяха сгушили във входовете на близките сгради. Някои избягаха, след като го видяха. Едно се беше скрило в клоните на падналото дърво и не смееше да мръдне от мястото си. Вторачи се в Дани, който се приближаваше към него. Дани извади няколко от банкнотите, които Таф му беше оставил, и му ги подаде. Момчето ги пое и извърна очи от окървавените му ръце. Дани издаде звук, наподобяващ бръмчене, стисна ръцете си в юмруци и ги завъртя, а после подаде още една банкнота на момчето и бързо я дръпна назад.

— Можеш ли да ми намериш кола? — попита и отново си завъртя ръцете.

Момчето кимна и повтори:

— Кола.

— Намери ми кола и ще ти дам това — каза Дани и размаха банкнотата пред лицето му.

Това свърши работа. Момчето му даде знак да го последва, обърна се и тръгна през площада сред дима и сивата светлина на утрото.

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда — каза Бъкингам. — Аз имам влияние. Познавам хора, които ще ни помогнат.

Клара се надяваше, че погледът й говори достатъчно ясно за презрението й към него и към глупостта, която току-що беше изрекъл.

Бяха клекнали на пода на мръсния, смърдящ хеликоптер. Ръцете им бяха вързани отпред. Трима командоси ги държаха на прицел. Единият от тях току-що беше застрелял Башеба и сина й. И Асу.

От няколко минути Бъкингам събираше смелост да проговори. Издаде брадичката си напред и се обърна към единия от войниците.

— Аз съм представител на правителството на Нейно величество — изрече бавно с висок глас. — Настоявам да ми обясните кои сте вие и къде ни водите.

Израженията върху грубите лица на командосите останаха непроменени.

— Това е недопустимо — продължи Бъкингам. — Тъй като в Сирия няма британско консулство, настоявам да ни заведете в посолството на Европейския съюз, за да получим закрила от него. Разбирате ли какво ви казвам?

Опита се да се изправи. Погрешен ход. Командосът го удари отстрани по главата с автомата си. Това сложи край на перченето му и той падна на земята, стисна главата си с ръце и започна да трепери.

Клара остана безучастна, беше толкова изтормозена от жестокостите, на които беше станала свидетел, че вече нищо не беше в състояние да я шокира. Споменът за убийството на Башеба и сина й изплува в съзнанието й. Тя се наведе настрани и повърна.

Войниците я гледаха невъзмутимо.

Беше започнало да се развиделява. Клара си избърса устата и потрепери — изведнъж й стана студено. Беше загубила представа за времето и не можеше да се ориентира колко дълго бяха прекарали в хеликоптера, когато той започна да се спуска надолу. Усещаше единствено страх от приземяването. Къде ги водеха тези мъже? Какво предстоеше да се случи?

Веднага щом хеликоптерът докосна земята, двама от войниците вдигнаха Клара и Бъкингам на крака и ги повлякоха към страничната врата. Роторите хвърляха прах в лицето на Клара. Някой я дръпна настрани от хеликоптера и тя затвори очи. Отвори ги чак след като беше на петнайсет метра от него и се огледа. Намираха се сред пустинята, но за разлика от мястото, където беше разположен лагерът на Сорген, тук беше съвсем равно. Наблизо беше спрял светлокафяв закрит военен камион, чийто задни врати бяха отворени. Тримата командоси вкараха Клара и Бъкингам в каросерията и се качиха след тях. Вратите се захлопнаха и камионът потегли. През двата отвора върху страничните му стени, които според Клара служеха като амбразури, се процеждаше слаба светлина.