Клайв Къслър - Саботьорът

Джоузеф Ван Дорн се изправи и заговори с нисък, но отчетлив глас:

— Да се захващаме за работа. Начело на разследването е Айзък Бел. Когато той говори, говоря аз. Айзък, разкажи им какво си научил.

Преди да започне, Бел огледа присъстващите един по един. Беше работил или се познаваше с всички началници на агенциите в западните градове: Финикс, Солт Лейк, Бойзи, Сиатъл, Спокен, Портланд, Сакраменто, Сан Франциско, Лос Анджелис, Денвър, както и другите агенти, които Ван Дорн бе привикал.

Сред онези, които се отличаваха най-силно, бяха необятният, могъщо скроен директор на кантората в Сан Франциско, Хорас Бронсън, и ниският тлъст Артър Къртис, с когото Бел бе работил по случая с Бандита Касапин, в който и двамата бяха изгубили общ приятел, партньора на Къртис, Глен Ървайн.

„Тексас“ — Уолт Хатфийлд, съсухрен като бодлива тел бивш рейнджър, специализиран в предотвратяването на влакови грабежи, щеше да им бъде от особена полза по време на този случай. Както и Еди Едуардс от Канзас Сити, преждевременно побелял джентълмен, експерт по изритването на градски банди направо от обиталищата им в депата, в чиито странични коловози влаковете бяха особено уязвими на грабежи и саботаж.

Най-възрастният в стаята беше Мак Фултън от Бостън, с очи като лед, който познаваше всеки касоразбивач в страната, и партньорът му Уоли Кейси, експерт по експлозивите, облечен в неговата запазена марка — триреден костюм на търговски пътник с натрапчива, ярка шахматна шарка. Мак и Уоли бяха партньори от ранните си дни в Чикаго. Никога не пропускаха да се пошегуват или да скроят номер, поради което и бяха популярни в агенцията като „Уебър и Фийлдс“ по имената на известните водевилни комици и продуценти на музикални бурлески на Бродуей.

Последен беше скъпият приятел на Бел, Арчи Абът от Ню Йорк, едва ли не невидим агент под прикритие, който тъкмо се промъкваше през кухненската врата на Госпожица Ан, преоблечен като скитник, решил да си изпроси подаяние.

Бел каза:

— Ако някой хвърли бомба тук, всеки престъпник на континента ще има повод за празник.

Смехът им бе сдържан. Тексас Уолт Хатфийлд зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Айзък, нещо против да ни посветиш защо сме се скупчили в публичен дом като подбран добитък в каньон?

— Защото си имаме работа със саботьор, който планира на едро, обмисля добре и не дава и пет пари коя ще е следващата му жертва.

— Е, щом, поставяш нещата по този начин…

— Той е свиреп безмилостен убиец. Вече е нанесъл толкова щети и е убил толкова невинни хора, че дори влаковите скитници са го забелязали и са му лепнали прякора „Саботьора“. Целта, по всички личи, е железопътният тунел при Каскейд Рейндж, който се строи от железниците „Южен Пасифик“. Нашата цел е Саботьора. Детективската агенция Ван Дорн има две задачи: да защити клиента, като попречим на Саботьора да продължи разрушенията, и да го заловим с достатъчно доказателства, че да увисне на въжето.

Бел кимна бързо. Един секретар без сако скочи чевръсто и разстели железопътна карта върху една от картините с къпещи се нимфи. Картата изобразяваше западните влакови линии от Солт Лейк Сити до Сан Франциско, обслужващи Калифорния, Орегон, Вашингтон, Айдахо, Юта, Невада и Аризона.

— За да означим най-уязвимите места, поканих Джетро Уат, началник влакова полиция, който ще ни даде допълнителни сведения.

Детективите отвърнаха с неодобрително мърморене Айзък Бел ги смълча със студен поглед:

— Всички сме наясно с недостатъците на копоите в железниците. Но Ван Дорн не разполага с живата сила, за да покрие влакова линия с дължина тринайсет хиляди километра. Така че ако някой в тази стая си позволи да каже каквото и да е, достатъчно да охлади ентусиазма на началник Уат, ще отговаря лично пред мен.

При тези думи даде знак на секретаря да въведе Уат, чийто външен вид като че ли само затвърди занижените очаквания на детективите за началника на влаковата полиция. От мазната коса, полепнала по челото над необръснатото раздразнително лице, през кирливата яка, омачканите сако и панталони, разкривените ботуши и издутините по дрехите му, говорещи за лични оръжия с размерите на оръдие и полицейски палки от всякакъв вид. Джетро Уат, които бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел и два пъти по-широк, изглеждаше като прототипа на всеки бияч и влаков копой в страната. След това обаче си отвори устата и изненада всички:

— Има една стара приказка: „За «Южен Пасифик» няма невъзможни неща“. Онова, което всъщност искаме да кажем ние, хората от железниците е, че вършим всичко. Полагаме собствените си пътища и релси. Сглобяваме собствените си локомотиви и вагони. Строим мостовете си — четиридесет на брой при последното разрастване, плюс Каскейд Кениън.