Клайв Къслър - Саботьорът

Пъхна се вътре и затвори. Лампа с парафинен абажур смътно осветяваше извито стълбище, което водеше към мазе и към тъмница долу, и към жилището на Саботьора горе. Надолу висеше дебело въже за захващане при изкачването на стръмните и тесни стъпала. Бел не го докосна. Както беше изпънато от покрива до подземията, всяко движение щеше да го накара да изплющи шумно в камъка.

Извади пистолета си и тръгна нагоре.

Под вратата към жилището на Саботьора струеше светлина. Изведнъж го лъхна миризма на сапун и той рязко се обърна, усетил движение зад себе си. В тъмното се очерта фигурата на едър мъж в слугинско облекло и с кобур на кръста. Бел нападна с мълниеносна бързина, заби цевта на пистолета си в гърлото на германеца, за да приглуши вика, след което го повали в безсъзнание с юмрук в главата. Бързо го издърпа по коридора, опита една врата, която се оказа отворена и го скри вътре. Сряза шнур от завесата с ножа си и овърза с него мъжа за китките и краката. Запуши и устата му.

Трябваше да побърза. Липсата на охраната скоро щеше да се усети.

Погледна към коридора пред вратата на Кинкейд и се увери, че е пуст и тих. Вратата беше тежка, с голяма топка за дръжка. Беше научил, че Кинкейд не я заключва, разчитайки на стените, външната врата, охраната си и германските войници, които пазеха пътя.

Опря ухо на вратата. Чу музика, много смътно. Соната на Бетовен. Фонограф вероятно, тъй като радиовълните едва ли проникваха в тези планини. Толкова по-добре, че щеше да приглуши звука при отварянето. Завъртя топката. Наистина не беше заключено. Бутна вратата и влезе в затоплената меко осветена стая.

В камината пращеше огън, свещи и газени лампи хвърляха светлина по книжните рафтове, килимите и красиво оформения на касети таван. Тежкото кресло бе обърнато към огъня с гръб към вратата. Бел леко я затвори, за да не предупреди с въздушното течение Саботьора. Постоя мълчаливо няколко мига, докато очите му се приспособят към светлината. Музиката свиреше отнякъде другаде, зад друга врата.

Айзък Бел проговори с глас, който изпълни стаята.

— Чарлз Кинкейд, арестувам те за убийство.

Саботьора скочи като пружина от тежкото кресло.

Все още беше със здраво телосложение, но шейсет и деветте му години си личаха. Леко изгърбен, облечен в кадифен смокинг и с очила, Кинкейд можеше да мине за оттеглил се от бизнеса банкер или дори за университетски професор, ако не бяха белезите от чудодейното измъкване от каньон Каскейд. Лявата страна на чаровното му някога лице беше сплескана заради счупена кост. Лявата му ръка свършваше рязко малко под лакътя. Изражението му беше грозно като белезите. Очите му бяха изпълнени с горчивина, устата — изкривена от разочарование. Но това, че видя Айзък Бел изглежда го оживи и поведението му стана язвително и пренебрежително.

— Не можеш да ме арестуваш. Това е Германия.

— Ще се изправиш на съд в Съединените щати.

— Да не би слухът ти да е отслабнал с възрастта? — подигра се Кинкейд. — Чуй ме добре. Като верен приятел на новото правителство се радвам на пълната защита на държавата.

Бел извади белезниците от скиорското си яке.

— По-лесно би било да те убия, вместо да те взема жив. Тъй че не забравяй какво стана с носа ти последния път, когато се опита да се дръпнеш бързо, докато ти слагах прангите. Обърни се.

Като държеше пистолета насочен в Кинкейд, щракна едната халка около здравата китка, а другата плътно над лакътя на отрязаната ръка. Убеди се, че бившият сенатор няма да може да я измъкне.

Изщракването на ключа на белезниците като че ли парализира Чарлз Кинкейд. Отпаднал духом попита с измъчен глас Айзък Бел:

— Как можа да ми го причиниш? Немската полиция задържа всеки, който се приближи на трийсет километра от замъка ми.

— Точно затова дойдох сам. През задния вход.

Кинкейд изпъшка, оставил всякаква надежда. Бел погледна пленника си в очите.

— Ще си платиш за всички престъпления.

Музиката рязко прекъсна и детективът осъзна, че не е слушал фонограф, а истинско пиано. Чу отварянето на врата, шумоленето на коприна, и Ема Комдън влезе в стаята с плавна походка, в стилна рокля със скосено деколте, излята сякаш по извивките на тялото й. Също като Кинкейд лицето й издавеше възрастта, но без белезите и горчивия гняв, загрозили неговото. Бръчките от възрастта около тъмните й очи се раздвижиха в сърдечна усмивка, но погледът й остана сериозен.

— Здравей, Айзък. Винаги съм знаела, че ще те видя отново някой ден.