Клайв Къслър - Саботьорът

Именно натам затича Бел. Видеше ли стрелочник и работник, им заповядваше да превключат стрелките, за да насочат локомотива на Стареца към моста. Самият Хенеси стоеше до локомотива по риза. Изглеждаше крехък и уязвим, подпрян на лопатата на огняря и задъхан.

— Къде е влаковият ви екип? — попита Бел.

— Поддържал съм пара, преди да се родят. Пратих всяка работна ръка долу да вдигат кесоните. Слязох само да си поема дъх. Нещо не е наред. На какво ми мирише? Онова на моста огън ли е?

— Въглищата са се запалили. Откачете машината. Аз ще изтегля влака.

След като Хенеси отпрати стрелочниците, които се разтичаха да превключват, Бел отдели „Болдуин“-а от специалния влак, подкара го напред, а след това на заден ход и го качи на моста. Щом навлезе го прикачи за първата платформа, докато всички на възела действаха да превключат линия към отдалечен коловоз, на който безопасно да бъде преместен горящият влак.

Бел избута напред лоста „Джонсън“ и натисна дросела, за да захрани с пара буталата. Това беше трудната част. Беше прекарал достатъчно време в машинистката кабина, за да знае как да кара влак, но карането и изтеглянето на петдесет тежки платформи бяха две различни неща. Колелата се завъртяха, но влакът не помръдна. Спомни си за клапата, която пръскаше пясък под колелата, за да подобри зацепването и намери лоста й. Димът вече се вдигаше силно от платформите и видя изригващи пламъци. Посегна към дросела, за да опита отново. Изведнъж Саботьора заговори през страничния прозорец:

— С какво ще замениш тежестта? — попита го той с насмешка. — С други въглища ли?

— Баласт щеше да задържи моста, но сигналите някак се объркаха. Хенеси поръчваше баласт. Непрекъснато получаваше въглища. Чудно как се случи това.

Саботьора се пъхна в кабината през откритата задна страна и бързо издърпа нож от ботуша си.

Подозирайки, че ще има резервно копие на рапирата, която бе извадил от строя. Бел извади браунинга и натисна спусъка. Но пистолетът бе понесъл твърде много кал и вода и засече. Чу как ножът на Саботьора изщрака. Сгъващото се острие излетя напред и порази, преди да успее да се задвижи в тясното пространство на кабината.

Не беше порязване, а ужасно забиване под рамото му. Замаян и зачуден дали белият му дроб не беше пробит. Бел бръкна под сакото си. Усети топла кръв по ръката си. Не можеше да фокусира погледа си. Саботьора стоеше над него и детективът с изненада осъзна, че се е свлякъл на плочата на пода.

Чарлз Кинкейд издърпа рапирата си, за да прониже Айзък Бел в сърцето.

— Наясно бях за слабостта на оръжието си — каза той. — Не беше направено, за да издържи на удар. Тъй че винаги си нося резервно.

— Аз също — отвърна Бел.

Издърпа от джоба си деринджъра на самия Кинкейд, който беше прибрал по-рано от коловоза. Беше станал лепкав от кръвта и се хлъзгаше в ръката му. От болката в раната виждаше двойно, беше на ръба да изгуби съзнание. Събра всичките си сили, фокусира очите си като фарове в широката гръд на Кинкейд и стреля.

Кинкейд отстъпи назад, зяпнал невярващо. Чаровното му лице се изкриви от гняв, докато падаше от локомотива долу на коловоза.

Бел се опита да стане. Трудно му беше да свие краката си. Далече отдолу под моста се понесоха тревожни викове. Парната свирка на крана на една от баржите нададе отчаян писък. Детективът се издърпа назад в кабината. Оттам успя да види какво бе ужасило хората, работещи на стълбовете. Горе на реката бентът на Саботьора най-после се беше разрушил. Пороят беше тръгнал.

Яростна бяла вълна, висока колкото къща и осеяна с рязани трупи и цели дървета, изпълни реката от бряг до бряг. Мъжете викаха и се бореха да задържат над пороя електрическите динамо машини. Една от баржите се обърна. Работните светлини угаснаха.

Бел сграбчи лоста „Джонсън“ и се помъчи да се вдигне на крака.

Мостът разтърсваше локомотива. От вагоните с въглища към небето изригваха пламъци. Ако издърпаше горящия влак, щеше да спаси моста от огъня. Но дори мъртъв долу на коловоза, Саботьора щеше да постигне своето. Ако Бел изтеглеше влака, щеше да махне стабилизиращата тежест и съоръжението щеше да рухне от напора на прииждащата вода. Ако не преместеше влака, мостът щеше да изгори. Траверсите под влака вече започваха да тлеят и миришеше на горящ креозот.

Единственото решение беше компромис.

Издърпа лоста „Джонсън“ назад, отвори дросела и подкара композицията към края на моста. Стисна здраво ръчките и слезе долу, изтръпнал от болка. Към него тичаше дежурен старши на възела и поглеждаше с изпълнени с ужас очи към горящия влак.