Клайв Къслър - Саботьорът

След няколко секунди Айзък Бел вида светлините на градчето, струпано по двата бряга под моста. Опита се да загребе към брега, но усилието се оказа напразно. Тежкото кану беше в здравата хватка на речното течение. Подмина бързо покрайнините на градчето и докато реката се стесняваше и забързваше, видя електрически светлини, блеснали по стълбовете на бентовете и кесоните, вдигнати около тях. Хиляда души и сто машини бяха пратени, за да укрепят отклонителите с тонове камък и да издигнат с дебели греди бентовете, за да останат над водното ниво.

Реката носеше кануто на Бел между стълбовете. Никой не го забеляза, тъй като кануто не се различаваше много от тъмните дънери, понесени ниско във водата. Точно когато си помисли, че ще бъде отнесен под моста и надолу в тъмното, стените на каньона стесниха реката. Теченията го заподмятаха безумно.

Изхвърлиха го странично към най-отдалечения от града стълб. Кануто скочи през ръба на каменния насип, завъртя се дивашки и се блъсна в дървената стена на бента. Петдесет капнали от умора дърводелци, които наковаваха талпи по рамката от греди, вдигнаха размътените си очи, щом Бел излезе от лодката и закрачи отривисто по дъсченото мостче, свързващо кесона със стълба.

— Добър вечер, господа — поздрави той, без да спира, за да отговори на виковете „Кой?“ и „Откъде?“

Видя стоманената стълба, вградена в камъка и бързо се заизкачва по нея, като извика предупредително на мъжете долу:

— Всеки момент по реката ще се спусне приливна вълна. Вдигайте се по-високо и бъдете готови да бягате.

На осемнайсет метра над водата камъкът прекъсна и започна стоманата. Стълбът представляваше четвъртита рамка, укрепена с триъгълници от ферми. По него също имаше стълби. За боядисване, предположи той. Оттам, където бе застанал над каменната основа, стълбът изглеждаше висок колкото сградата на „Сингер“ която бе видял в Ню Йорк Сити, за която Абът веднъж се беше похвалил, че е сто и осемдесет метра висока. Пример за объркваща перспектива, успокои се Бел и се пресегна към най-долната стъпенка.

Усети, че мостът трепери в мига, в който докосна стълбата. Като че ли се тресеше по-силно, отколкото докато бягаше по него преди няколко часа. Но не много по-силно. Дали влакът с въглища имаше обещания ефект? Дали стабилизираше моста? Озадачен за намеренията на Саботьора, Бел се заизкачва по-бързо.

Ранената му ръка, където Доу го беше прострелял, запулсира. Притесни го не толкова болката, която започна да става по-остра, а какво означаваше тя. Чакаше го дълго изкачване до моста горе и трябваше и четирите му крайника да са в добра форма. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-силно усещаше клатенето на моста.

Колко ли по-опасно щеше да се тресе без добавената тежест?

Щом се доближи до върха му замириса на пушек. Изглеждаше странно, след като по моста не се движеха влакове. Най-сетне стълбата завърши на метална пътека, която минаваше през стоманената арка и водеше до по-тясна стълба до платното на моста. Изкатери последните няколко стъпенки и прехвърли краката си на платното, където се озова в тясно пространство между натоварената с въглища композиция и незащитения с перило ръб на съоръжението. Със замаяна от усилието глава се наведе, за да отдъхне и се подпря с ръка на най-близката платформа.

Дръпна рязко дланта си и извика стъписан от болка.

Стоманената страна на платформата беше гореща — толкова гореща, че изгаряше кожата.

Бел притича до следващата платформа и я докосна предпазливо. Тя също беше нагорещена. Отново подуши дима и в миг осъзна сатанинския номер, който бе изиграл Саботьора. Тъй нареченото отвесно налягане стабилизираше моста, както той бе гарантирал. Но вибрациите от водата, която блъскаше разхлабените стълбове, разтърсваха моста. На свой ред мостът разтърсваше влака, който разтърсваше въглищата. Дълбоко в петдесетте пълни с въглища вагони хиляди късчета въглени се триеха едно в друго. Триенето създаваше топлина. На същия принцип заселниците в крайния запад триеха сухи съчки, за да си напалят огън.

Докато Бел осъзнаваше извратената гениалност в замисъла на Кинкейд, въглищата се подпалиха. Десетина малки искри се превърнаха в сто пламъка. Скоро от въглищата щяха да изникнат хиляда огъня. Целият влак тлееше на средата на моста. Всеки момент траверсите под влака щяха да се подпалят.

Трябваше да премести композицията.

Железопътният възел беше задръстен от влакове и локомотиви. Но след като не можеше да се върши никаква работа, нито един от локомотивите не вдигаше пара. Бел зърна големият черен „Болдуин“, прикачен към специалния влак на Хенеси. Винаги беше със загрята пара, за да се осветяват и топлят частните вагони и за да е готов всеки момент да тръгне по линията, ако президентът на компанията пожелаеше.