Клайв Къслър - Саботьорът

— В такъв случай мога ли да поднеса двойните си поздравления?

— Тройни, като си почнал. Всеки банкер в Ню Йорк изпраща брачен подарък… Мили боже, виж кой идва от голямата прерия.

Уолт Хатфийлд „Тексасеца“, длъгнест, мършав и настръхнал като кактус, закрачи към тях през стаята, тръскайки настрана от пътя си градски мъже като цигарена пепел. Огледа позлатения таван, маслените платна по стените и килима под ботушите си.

— Поздравления, Арчи. Голяма жила си ударил. Как си, Айзък? Много отслабнал ми изглеждаш.

— Нервите на шафера.

Хатфийлд огледа елита на нюйоркското общество наоколо.

— Честна дума, икономът на Хенеси ме изгледа като гърмяща змия на пикник.

— Какво му направи?

— Казах му, че ще го скалпирам, ако не ме доведе при вас. Трябва да поговорим, Айзък.

Бел се приближи и заговори тихо:

— Намерихте ли тялото?

Уолт Тексасеца поклати глава.

— Претърсихме къде ли не. Намерихме кобур, който сигурно е неговият. И един ботуш с кания за нож. Но никакво тяло. Момчетата мислят, че койотите са го изяли.

— Не го вярвам — каза Бел.

— Нито пък аз. Гадините винаги оставят нещо, макар и само ръка или крак. Но хрътките ни не намериха нищо… Вече три месеца…

Бел не отвърна. Усмивката, която стопли лицето му бе заради Марион, щом я видя в другия край на стаята.

— Всичко е дълбоко под снега… — продължи Уолт Тексасеца.

Бел запази мълчание.

— … Обещах на момчетата да попитам. Кога спираме да търсим?

Айзък Бел положи едната си едра длан върху рамото на Уолт Тексасеца, а другата — на рамото на Арчи, погледна всеки от двамата в очите и каза това, което очакваха да чуят.

— Никога.

12 декември, 1934 г.

Гармиш-Партенкирхен

Айзък Бел затегна за последен път тюленовите кожи за катерене към ските си и задърпа шейната нагоре по стръмния склон, загладен от навятия сняг и хлъзгав от леда. На върха се издигаше замъка на Кинкейд. Преди да стигне до него, спря и присви очи към ореола от електрическа светлина на няколкостотин метра встрани, издаващ пропускателния пункт с бронирани машини, където германски войници пазеха пътя към главната порта.

Не забеляза никакъв признак, че войниците не са се скрили в машините от бурята и продължи катеренето си, като зави към задната страна на замъка. Извисяващото се здание бе доказателство за находчивостта и далновидността на Кинкейд. Дори и в поражението си бе успял да спаси достатъчно, за да живее в удобство. Кули маркираха двата края на голям коридор. В основата на по-далечната, където живееха охраната и слугите, грееха светлини. Единственият осветен прозорец в по-близката кула издаваше личните покои на бившия сенатор.

Бел се спря в наветите преспи под старите стени и си пое дъх.

Извади катераческа кука от шейната, разви от намотката въже с навързани възли по него и я метна високо. Желязната кука беше увита с гума и захапа безшумно в камъка. Изкачи се до ръба, като използваше възлите за ръкохватки. Беше засипан с натрошено стъкло. Разчисти наоколо с ръкав, като издърпваше стъклото към себе си, за да пада безшумно извън стената. След това се издърпа до горе, прибра навързаното въже, спусна го от вътрешната страна на стената и слезе в двора. Осветеният прозорец беше на втория етаж на пететажната кула.

Добра се до дебелата външна врата и я развинти, като остави един от болтовете, за да не се люшка вратата от вятъра. След това прекоси двора до по-малка вратичка в подножието на кулата. Ключалката беше съвременна, но шпионите на Ван Дорн бяха установили производителя, което му бе позволило да упражнява отключването й, докато можеше да се справи с вързани очи.

Бел не хранеше никакви илюзии за лесен арест. Почти бяха хванали Чарлз Кинкейд преди осемнайсет години, но им се беше измъкнал в хаоса, опустошил Европа в края на Световната война. Отново се бяха доближили до него, по време на Гражданската война в Русия, но пак не беше достатъчно. Кинкейд си беше създал приятели и от двете страни.

През 1929 г. Бел смяташе, че е хванал Кинкейд натясно в Шанхай, докато не се измъкна отново, превръщайки се в престъпника, стигнал най-близо до убийството на Уолт Тексасеца. Нямаше никакво основание да вярва, че Саботьора е станал по-малко находчив в края на шейсетте си години. Злите хора не остаряваха, защото никога не се притесняваха за други, беше го предупредил Джо Ван Дорн с една от най-мрачните си усмивки.

Ключалката изщрака и се отвори. Бел бутна вратата на смазаните й панти. Беше тихо като гробница.