Клайв Къслър - Саботьорът

— А, ето я и нея! Мили боже, как само сте пораснали млада госпожице, не съм ви виждал от…

— От Ню Йорк, когато татко ви нае, за да ме върнете в школата на госпожица Портър?

— Не — поправи я Ван Дорн — струва ми се, че последния път беше, когато ви освободихме под гаранция от затвора в Бостън след онзи злощастен парад на суфражетките.

— Лилиан! — каза Хенеси. — Искам бележките от тази среща да бъдат напечатани и приложени към договора ни с агенцията Ван Дорн.

Немирната светлинка в бледосините й очи внезапно се замени от интелигентен, делови поглед:

— Договорът е подготвен за подписите ви, татко.

— Джо, допускам, че вече си научил за нападенията.

— Доколкото разбирам — каза уклончиво Ван Дорн, — строежът на експресната линия през Каскейд, който е предприела компанията „Южен Пасифик“, е възпрепятстван от ужасяващи инциденти. Загинали са няколко ваши работници, както и неколцина пътници.

— Няма начин всички инциденти да са случайни — отвърна сурово Хенеси. — Някой полага значителни усилия да съсипе тази компания. Наемам хората ти, за да заловите саботьорите, без значение дали са анархисти, чужденци или стачници. Застреляйте ги, обесете ги, направете каквото е необходимо, но ги накарайте да престанат незабавно.

— В минутата, в която ми телеграфирахте, назначих най-добрия си оперативен работник по случая. Ако ситуацията се окаже от такъв характер, ще го направя главен разследващ по случая.

— Не! — каза Хенеси. — Искам ти да ръководиш нещата Джо. Лично.

— Айзък Бел е най-добрият човек, с когото разполагам. Само можех да си мечтая да притежавам неговите способности, когато бях на неговата възраст.

Хенеси го прекъсна:

— Изясни нещата, Джо. Влакът ми е спрял само на шестстотин километра северно от саботирания тунел, но трябваше да изминем най-малко хиляда, докато дойдем дотук, с връщането назад, изкачването и прехвърлянията. Прекият път през планините ще съкрати това разстояние с цял ден. Успехът на строежа и бъдещето на цялата компания са прекалено важни, за да ги оставим в ръцете на наемници.

Ван Дорн знаеше, че Хенеси е свикнал да получава каквото иска. В края на краищата беше успял да изкове транс континентални железопътни линии от Атлантическия до Тихия океан, прегазвайки конкурентите си, комодор Вандербил и Дж. П. Морган, надхитряйки Междущатската търговска комисия и Конгреса на Съединените щати, побеждавайки с неумолимата си воля дори самия президент Теди Рузвелт. Така че когато внезапната поява на кондуктора на Хенеси ги прекъсна, Ван Дорн отправи мълчалива благодарствена молитва. Началникът на влака застана на вратата в безупречната си тъмносиня униформа, обсипана с блестящи пиринчени копчета и червените ширити на „Южен Пасифик“.

— Съжалявам за безпокойството, сър. Заловили са скитник, направил опит да се качи във влака ви.

— За какво изобщо ме тревожиш? Имам си достатъчно работа, че да управлявам и железницата. Предай го на шерифа.

— Той твърди, че господин Ван Дорн ще гарантира за него.

В частния вагон на Хенеси влезе висок мъж, охраняван от двама набити железопътни полицаи.

Носеше груби дрехи на скитник, който пътува с влаковете в търсене на работа. Дочените му панталони и палто бяха покрити с прах. Ботушите му бяха оръфани. Широкополата му шапка, омачкан каубойски Стетсън, очевидно го бе предпазвала неведнъж и два пъти от проливния дъжд.

Лилиан Хенеси забеляза първо очите му, сини с виолетова отсянка, които обгърнаха приемната с пронизващ, търсещ взор, който проникваше във всяка цепнатина и пролука. Колкото и бързо да се стрелкаше този поглед обаче, като че ли успяваше да се спре върху лицето на всеки един от присъстващите — баща й, Ван Дорн, а накрая и нея самата — и да разгадае и най-съкровените им мисли. Реши да отвърне смело на този поглед, но откри, че ефектът беше по-скоро хипнотизиращ.

На височина непознатият беше над метър и осемдесет, жилест като чистокръвен арабски жребец. Горните му устни бяха скрити зад гъсти мустаци, златисторуси като косата му и наболата четина по бузите му. Ръцете му стояха отпуснати отстрани до тялото. Имаше дълги и изящни пръсти. Лилиан огледа решителното изражение, отпечатано върху брадичката и устните на мъжа и прецени, че пред нея стои около тридесетгодишен човек с невероятна решителност.

Придружителите му стояха наблизо, но не го докосваха. Едва когато тя успя да откъсне поглед от лицето на високия мъж, забеляза, че един от железопътните полицаи притиска окървавена кърпичка към носа си. Другият примигваше с едно подуто и насинено око.