Коди Макфейден - Човекът сянка

Имам един сън. Странен е и няма нищо общо с другите ми сънища. Базиран е на истински спомен.

— Душа като диамант…

Това е нещо, което Мат ми каза веднъж в пристъп на гняв. Работех над случай, който ми отнемаше цялото време за около три-четири месеца. Почти не виждах Алекса и него. Съпругът ми изтърпя първите три месеца, подкрепяше ме и не казваше нищо. Една нощ се прибрах и го намерих да седи в мрака.

— Това не може да продължава така — каза ми той. Усещах отровата в гласа му.

Останах като истукана. Мислех си, че нещата са наред. Но Мат винаги беше постъпвал така. Издържаше стоически нещо, което го тревожеше, докато не му кипнеше и не избухнеше. Когато това се случеше, биваше истинска катастрофа, защото, както не очаквах нищо, и всичко ми се изсипваше на главата като ураган.

— За какво говориш?

Гласът му беше напрегнат и трепереше от гняв.

— За какво говоря ли? Господи, Смоуки! Говоря за това, че теб те няма тук. Един месец, добре. Два месеца, не е добре, но няма проблем. Три месеца — я стига, мамка му. Достатъчно! Никога не си тук, а дори и да си, не обръщаш внимание нито на мен, нито на Алекса, постоянно си раздразнителна и сприхава — ето за това говоря.

Никога не съм се справяла добре с директните атаки. Отдавам това на ирландската част от мен, но честно казано, майка ми беше олицетворение на търпението. Не, тази черта от характера ми си е изцяло моя. Притисни ме в ъгъла и концепциите за добро и зло отиват право на боклука. Единственото, за което ми пука, е да се измъкна и ще се бия колкото мръсно и нечестно е необходимо, за да постигна това. Мат си имаше недостатък: позволяваше на гнева си да се сипе. Това не се спогаждаше с моя недостатък: да нападам, без да се колебая или да се замислям за последствията, ако съм изправена до стената. Подобни свади никога не свършваха добре — едно от несъвършенствата на нашата връзка. Все още ми липсва.

Мат ме беше притиснал в тази задънена улица и аз му отговорих така, както отговарях винаги, когато бях в безизходица: нанесох му удар под кръста.

— Май трябва да кажа на родителите на тези малки момиченца, че нямам време да хвана престъпника, а? Знаеш ли какво, Мат, ще мина на фиксиран работен ден, от девет до пет. Но когато поредното дете бъде убито, ще ти покажа снимките и ти ще говориш с родителите, след което ще се опиташ да бъдеш едновременно полицай и родител.

Думите ми бяха студени, жестоки и ужасно несправедливи. За съжаление, такъв беше характерът на работата ми и в онзи момент беснеех и го мразех, че не може да ме разбере. Не можеше да схване, че останех ли си у дома със семейството си, щях да оставя убиеца да броди свободен. Ако се отдадях на преследването му, щях да разгневя семейството си. Дилема, пред която бях изправена постоянно.

Мат почервеня целият и измърмори:

— Майната ти, Смоуки. — Поклати глава. — Душа като диамант, това имаш ти.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах го ядосана.

Той се намръщи насреща ми.

— Означава, че имаш красива душа, Смоуки. Красива като диамант. Но също така може да бъде твърда и студена като него.

Думите му бяха толкова болезнени и зли, че гневът ми веднага се изпари. На Мат не му отиваше да изиграе картата на жестокостта. Това си беше моят специалитет и когато беше използван върху мен, чувството беше отвратително. Също така усетих нещо друго дълбоко в мен: страх, че може би, но само може би, той е прав. Помня, че се бях опулила шокирана насреща му. Той ме погледна и на лицето му се изписаха първите наченки на срам.

— Заеби всичко това — каза той, стана и се качи по стълбите, като ме остави сама и с разтуптяно сърце в мрака на дневната.

Сдобрихме се, разбира се. Справихме се с този тежък момент. Затова е любовта. Стигнах сама до този извод. Любовта не е за романси и страст. Любовта е приемане. Любовта е да приемеш абсолютната истина за другия — всичко добро и всичко лошо в него — и той да я приеме за теб и пак да желаете да споделите животите си заедно. Да познаваш най-лошото в другия и да продължаваш да го искаш с цялата си душа. Да знаеш, че той се чувства по същия начин.

Това е чувство за безопасност и сила. Веднъж осъзнае ли човек тези неща, красотата на романса и страстта, които се появяват, не е ослепителна. Вместо това е неуязвима и вечна.

Вечна, освен ако не умрат.

Будя се без писъци този път. Просто се събуждам. Усещам сълзите на бузите си. Оставям ги да изсъхнат и слушам собственото си дишане, докато не заспивам отново.