Коди Макфейден - Човекът сянка

Видеото свършва.

Всички са шокирани и мълчаливи. Лио избърсва устата си. Ръката на сержант Олдфийлд е върху оръжието му, неволен рефлекс.

Усещам ума си като празно и кухо място, в което расте трева, подухвана от вятъра.

Трябва да се взема в ръце почти буквално.

Гласът ми е нажежен, когато заговарям, имам чувството, че бълвам пушек от устата си:

— Да се връщаме на работа — казвам аз.

Всички ме поглеждат, сякаш съм полудяла.

— Хайде! — скастрям ги. — Вземете се в ръце, хора. Това е поредното нещо, което има за цел да ни разсее. Той се ебава с нас. Стягайте се и се връщайте на работа. Ще се обадя на този агент Дженкинс. — Гласът ми е твърд, но продължавам да треперя.

Необходимо им е известно време, докато ме разберат какво им говоря. Раздвижват се. Вдигам телефона, обаждам се на оператор и го моля да набере централата на ФБР в Ню Йорк. Правя всичко някак си автоматично. Главата ми се върти. Когато от другата страна отговарят, моля да ме свържат с агент Дженкинс. Изненада, изненада, той също работи в „НЦАЖП Координационен“.

Телефонът звъни и някой го вдига веднага.

— Специален агент Боб Дженкинс.

— Здрасти, Боб. Обажда се Смоуки Барет от „НЦАЖП Координационен“ — Лос Анджелис. — Нормалният тон в гласа ми ме изненадва. Здрасти, как си, току-що гледах как кормят една жена, какво ново при теб?

— Здрасти, агент Барет. Знам коя си. — Усещам любопитството в гласа му. Аз също бих била любопитна, ако местата ни бяха сменени. — Какво има?

Сядам. Поемам си въздух. Сърцебиенето ми като че ли се успокоява.

— Какво можеш да ми кажеш за Рони Барнс?

— Барнс? — Дженкинс звучи изненадан. — Уха, доста стар случай. Преди шест месеца, че и повече. Уби и осакати пет жени. Сериозно ги осакати . Ако трябва да бъда честен, беше голям удар за нас. Някой усетил миризма и се обадил да докладва за нея. Ченгетата отишли в апартамента му, намерили една от мъртвите жени и него с дупка в главата, която си направил сам. Случаят е закрит.

— Имам новини за теб, Боб. Не си е направил дупката сам.

Дълга пауза.

— Слушам те.

Запознавам го със ситуацията с Джак-младши и пакета, който ни изпрати. С видеото. Когато приключвам, Дженкинс остава мълчалив за известно време.

— Мисля, че съм на служба също толкова дълго, колкото и ти, Смоуки. Някога да си попадала на нещо подобно?

— Не.

— Нито пък аз. — Въздиша. Това ми е добре познато. Той също осъзнава, че чудовищата продължават да мутират и стават все по-лоши. — Мога ли да помогна с нещо?

— Ще ми изпратиш ли копие от досието на Барнс? Макар че се съмнявам да открием нещо полезно в него. Моят човек е много, много внимателен. Но все пак…

— Разбира се. Трябва ли ти нещо друго?

— Да. Питам от любопитство. Кога умря Барнс?

— Задръж. — Чувам го как трака по клавиатурата. — Да видим… тялото му беше намерено на двадесет и първи ноември… Според разлагането и други фактори съдебният лекар предположи, че е умрял на деветнадесети.

Имам чувството, че въздухът е изсмукан от дробовете ми. Не си усещам ръката, с която държа слушалката.

— Агент Барет? Там ли си?

— Да. Благодаря ти за помощта, Боб. Ще чакам досието. — Гласът ми е някак си далечен и механичен. Дженкинс като че ли не забелязва това.

— Ще ти го изпратя утре по куриер.

Затваряме. Усещам, че се взирам в телефона.

19 ноември.

Не мога да повярвам.

Докато Рони Барнс се беше гаврил с това момиче, Джоузеф Сандс опропастяваше живота ми. Същата вечер. Не само същата дата преди година или десетилетие, а в същия ден .

Съвпадение? Или зад всичко това се крие друг смисъл, който все още не мога да видя?

Останалата част от деня минава като сън. Кали се върна, Мерилин е добре. Преди да си тръгне, сержант Олдфийлд ме увери, че за нищо на света няма да позволи Джак-младши да ѝ стори нещо подобно на деянията на Барнс на видеото. Всичко е готово за пратката на Джак-младши, която очакваме утре. Продължаваме да си вършим работата.

Цялата треперя, докато шофирам към дома на Алън и Елейна. Мислите ми продължават да витаят около съвпадението на датите. Имам чувството, че съм попаднала в друга реалност. По времето, когато Рони Барнс се е усмихвал на камерата, аз съм пищяла, а Мат е умирал. Докато Барнс е ръгал с ножа си бедната жена, Джоузеф Сандс е работил с острието си върху лицето ми.

По онова време Джак-младши вече е запрятал ръкави.

Вече е знаел за мен .

Това ме разтърсва най-много. Колко време е мислил за мен? Дали той не е поредният Джоузеф Сандс?