Коди Макфейден - Човекът сянка

Гледам хлапето и си давам достатъчно време, за да попия това, което ни казва. Всички сме така. Най-накрая кимам.

— Благодаря ти, Лио. Всички наясно ли сте със задачите си? — Оглеждам хората си. — Добре.

Вратата на офиса се отваря и нарушава идилията. Поглеждам, за да видя кой влиза, и съм обзета от безпокойство.

На прага е Мерилин Гейл, изглежда притеснена. До нея стои униформен полицай, а в ръцете си държи пакет.

Пристигна преди час — казва тя. — Адресирано е до теб, агент Барет, а не до мен. Предположих, че… — млъква, но всички разбираме какво има предвид. Кой друг би пратил нещо за мен на адреса на Мерилин?

Всички сме се събрали около бюрото и гледаме пакета, но от време на време хората ми хвърлят любопитни погледи към дъщерята на Кали. Колежката ни забелязва това и раздразнението ѝ взема превес над притеснението ѝ относно пратката.

— О, да го вземат мътните — казва тя. — Това е дъщеря ми, Мерилин Гейл. Мерилин, запознай се с Джеймс, Алън и Лио, които са дребни чиновници.

Дъщеря ѝ се ухилва.

— Здрасти — поздравява ги тя.

— Ти ли го получи? — питам полицая, който се представи като сержант Олдфийлд.

— Не, госпожо. — Той е едър мъж. Не изглежда обезпокоен нито от мен, нито от факта, че се намира във ФБР. — Нашата задача беше да наблюдаваме къщата. Разбира се, трябваше да следваме госпожица Гейл, когато излезе. — Полицаят сочи с палец Мерилин. — Тя дойде при нас с пакета, обясни ни какви са притесненията ѝ и ни помоли да я докараме тук.

Обръщам се към дъщерята на Кали.

— Не си го отваряла, нали?

Лицето ѝ отново става сериозно.

— Не. Не мислех, че е редно. Имам предвид, че едва първа година уча криминология… — виждам как Алън и Лио си разменят погледи при тези думи — но дори да не беше така, от телевизията знаем, че не бива да унищожаваме уликите.

— Браво, Мерилин — отвръщам аз. Избирам следващите си думи много внимателно. Не искам да я плаша прекалено много, но трябва да ѝ го кажа. — Това не е единствената причина. Какво щеше да стане, ако беше решил да направи нещо шантаво? Като да изпрати бомба в пакета?

Очите на младата жена се разширяват. Леко пребледнява.

— О… аз… Господи. Имам предвид, че не ми хрумна… — Става още по-бледа. Обзалагам се, че мисли какво би се случило с бебето ѝ.

Кали слага ръка на рамото ѝ. Виждам, че в очите на приятелката ми се преследват гняв и загриженост.

— Вече няма за какво да се тревожиш, сладкишче. Било е проверено на рентген, преди да се качите, нали?

— Да.

— Там търсят точно такива неща.

Цветът се връща в лицето на Мерилин. Бързо се възстановява.

Какво имаме тук, мисля си аз, вероятно нещо ново и вълнуващо? Нещо, което може да не е много приятно за окото.

— Кали, защо не заведеш Мерилин на обяд?

Приятелката ми веднага схваща намека ми. Имам намерение да отворя пакета, а в него може да има нещо, което Мерилин не бива да вижда.

— Добра идея. Хайде, сладкишче. — Хваща дъщеря си за ръката и я бута към вратата. — Къде е малкият Стивън между другото?

— Майка ми го гледа. Сигурна ли си, че можеш да излезеш точно сега?

— Няма проблем — уверявам я аз и ѝ се усмихвам, макар въобще да не ми е до усмивки в този момент. — Благодаря ти, че донесе това. Ако нещо подобно се случи отново, веднага ни се обади. Не докосвай пакета.

Очите ѝ се ококорват и тя кима. Кали я извежда навън.

— Нещо против да остана, госпожо? — пита сержант Олдфийлд. Свива рамене. — Искам да видя какво има в пакета. Да усетя престъпника.

— Разбира се. Докато в списъка на задълженията ти влиза получаването на пратки, няма проблем. — Поглеждам го. — Не е забележка, а по-скоро молба.

Той кима.

— Смятайте го за сторено, госпожо.

Отварям едно от чекмеджетата, изваждам латексови ръкавици от него и си ги слагам. Насочвам вниманието си върху пакета. Добре познатите дебели черни букви в предната му част гласят: на вниманието на: агент смоуки барет. Пакетът е дебел около сантиметър.

Обръщам го и проверявам дали е запечатан. Не е. Затворен е с кламер. Вдигам поглед. Всички са затихнали и чакат. Отварям го.

Писмото е най-отгоре. Преглеждам набързо цялото му съдържание. Присвивам очи, когато забелязвам няколко страници с принтирани снимки. На всяка от тях има жена, която е гола от талията нагоре и носи прашки. Някои са завързани за столове, други за легла. На всяка от снимките на главите на жените има качулки. Има още нещо в плика и при вида му сърцето ми се свива. Компактдиск.