Коди Макфейден - Човекът сянка

— Какво пише в бележката, Джеймс?

— Има само едно изречение: Роза вече няма да почива в мир.

Усещам как стомахът ми се свива.

Джеймс звучи отчаян.

— Пръстенът в този плик, Смоуки? Заровихме го с нея. Разбираш ли?

Отчаянието на Джеймс е осезаемо като плясъкът на крилете на ято прилепи. Не отговарям.

— Обадих се в гробището. Поисках да говоря с охраната. Те отидоха и потвърдиха.

— Какво са потвърдили, Джеймс? — Мисля, че знам, но питам, защото се надявам да не съм права. Крилете на прилепите пляскат с всичка сила.

Той си поема дълбоко въздух. Когато отговаря, гласът му е пречупен.

— Няма я, Смоуки. Тези шибаняци са разкопали гроба ѝ.

Облягам глава на волана. Плясъкът на криле е замлъкнал.

— О, Джеймс…

— Знаеш ли на колко години беше, когато онзи боклук я уби, Смоуки? На двадесет. Двадесетгодишна умна и мила красавица. Убивал я е три дни. Поне така ми казаха. Три дни. Знаеш ли колко време ѝ отне на майка ми, за да спре да плаче? — Вече крещи. — Никога!

Изправям се. Очите ми още са затворени. Вече знам кое е онова непознато нещо, което чувам в гласа на Джеймс. Мъка. Мъка и уязвимост.

— Не знам какво да кажа. Искаш ли… искаш ли да дойда? Какво да направя? — Думите ми са ехо на чувствата ми. Безпомощна съм.

Следва дълго мълчание и въздишка.

— Не. Майка ми е горе, свила се е, плаче и си скубе косите. Трябва да отида при нея, трябва да… — млъква. — Те изпълниха обещанието си.

Чувствам се празна.

— Да. — Разказвам му за Елейна.

— Кучи син! — крещи Джеймс. Усещам го как се бори да се вземе в ръце. — Шибаняк. — Мълчалива пауза. — Ще се оправя. Не идвай. Имам предчувствието, че ще получиш още едно телефонно обаждане тази вечер.

Стомахът ми отново се свива. Той каза, че ще отнеме на всеки от нас по нещо. Остава Лио.

— Искам този боклук, Смоуки. Искам го много.

Чувала съм тези думи, изречени по различен начин, още два пъти преди. Да ги чуя отново, ме кара да се изпълня с гняв и отчаяние. Съумявам да запазя гласа си равен.

— Аз също, Джеймс. Върви да помогнеш на майка си. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Няма да имам.

Дотук с мъката и уязвимостта.

Джеймс затваря, а аз стоя известно време в колата си и наблюдавам луната. За минута, само за минута съм погълната от един от онези моменти, в които усещам тежестта на лидерството. Тези хора са моя отговорност. Имам чувството, че ги провалям. Така ми се иска никой да не е моя отговорност.

Стискам волана и го извивам силно.

— Всичко е твоя отговорност — прошепвам и изгонвам егоизма надалеч. Той е заменен от огнена омраза.

Правя нещо, което съм правила и преди: започвам да пищя в колата си и удрям волана под шибаната луна.

Това е терапията на Смоуки.

Влизам вътре и набирам мобилния на Лио. Той звъни ли, звъни.

— По дяволите, Лио, вдигни си телефона! — ръмжа аз.

Най-накрая го прави. Гласът му звучи изморен и бездушен и сърцето ми се свива.

— Ало?

— Лио! Къде си?

— При ветеринаря съм, Смоуки, доведох кучето си.

Нормалността в отговора му ме обнадеждава.

— Някой е отрязал краката му. Трябва да го приспя. — Ставам. Изумена съм. Повалена. Гласът му се пречупва. Като порцеланова чиния, ударена с тухла. — Кой би направил подобно нещо, Смоуки? Прибрах се у дома и той беше в дневната, опитваше се да… опитваше се да… — Мъката му го кара да се задъхва, докато намира правилните думи. — Опитваше се да допълзи до мен. Имаше кръв навсякъде, а той издаваше тези ужасни звуци като… като бебе. Гледаше ме с жални очи, сякаш… сякаш си мислеше, че е направил нещо лошо . Сякаш ме питаше: „Какво, какво направих? Ще го поправя, просто ми кажи. Виждаш ли? Аз съм добро куче“.

По бузите ми потичат сълзи.

— Кой би направил нещо подобно?

Ако наистина помисли по въпроса, ще разбере кой. Онова, което всъщност има предвид, е, че никой способен на това не бива да живее.

— Джак-младши и компания, Лио. Ето кой.

Чувам го как въздиша болезнено.

— Какво?

— Или те са го направили, или са накарали някой друг да го стори. Но определено те са отговорни.

Лио започва да навързва нещата.

— Онова, което казаха в имейла…

— Да. — Да, Лио, мисля си. Те наистина съществуват и стореното на кучето ти за тях е нищо .

Следва дълга и напрегната тишина. Представям си какви са мислите му. „Кучето ми е било измъчвано заради мен.“ Обзема го вина, омаломощаваща и ужасна. Лио прочиства гърлото си.

— Кой друг, Смоуки?