Коди Макфейден - Човекът сянка

— Това е чудесно, Кали! — ухилвам ѝ се насреща. — Или може би трябва да кажа „бабче“?

— Не и ако искаш да ми останеш приятелка, сладкишче — отвръща тя, насочва се към вратата на офиса, но се спира и се обръща към мен. — Отиди да вечеряш в Алън. Прави нормални неща с други хора.

— Е, какво ще кажеш? — пита Алън. — Ще дойдеш ли, или ще ми навлечеш неприятности с Елейна?

— О, за Бога. Добре.

Алън се ухилва насреща.

— Супер. Ще се видим у нас.

Двамата с Кали си тръгват и аз оставам сама в службата. Смятам да последвам съвета на приятелката си. Онова, което ме убеди, беше коментарът за Бони. Наистина ще е добре за нея. Определено ще е по-добре, отколкото да се прибере направо в моя — как го нарече той — призрачен кораб, който наричаш дом.

Искам да постоя тук за момент. Нещата се движат с такава ненормална скорост, че физически, психически и духовно се енергизирам и изтощавам едновременно. Припомням си последните няколко дни. От желанието да се самоубия, съм стигнала до желанието да живея. Загубих най-добрата си приятелка. Отново се запознах с един по-стар мой приятел — пистолета ми. Спечелих няма дъщеря, която може никога да не се оправи. Спомних си, че убих собствената си дъщеря. Разбрах, че Кали не само има дъщеря, но и внук. Открих, че жената, която обичам като сестра, Елейна, има рак. Запознах се много по-добре с порнографията, отколкото съм искала.

Да, куршумите наистина започнаха да летят.

Точно сега обаче не чувам стрелба и на власт е тишината. Като добър войник смятам, че е време да се възползвам от нея. Ставам и също си тръгвам от офиса, заключвам вратата след себе си и се насочвам към асансьора.

Напът за долу осъзнавам, че моята тишина е различна от тази на обикновените хора. За мен е възможност да си почина, наистина да го сторя. Също така е тишина, изпълнена с напрежение и очакване. Защото човек никога не знае кога отново ще полетят куршумите.

Дали Джак-младши и компания не правят същото сега? Дали не почиват преди следващото си убийство?

Алън отваря вратата и аз настръхвам. Изглежда разстроен, разгневен, човек, който се бори със сълзите и с желанието си да убие някого.

— Този кучи син — изсъсква той.

— Какво?!? — питам аз обезпокоена и влизам вътре. — Елейна добре ли е? Бони?

— Никой не е наранен, но този шибаняк… — Алън просто стои и стиска гневно юмруци. Ако не ми беше приятел, щях да се ужася. Отива до масата, вдига някакъв голям плик и ми го подава.

Поглеждам го. Адресиран е до Елейна Уошингтън: Да почива в мир . Вътрешностите ми се вледеняват.

— Отвори го — ръмжи Алън.

Изпълнявам нареждането. Вътре има напечатано писмо и прикачени към него листове. Когато ги поглеждам, разбирам всичко.

— Мамка му, Алън…

— Шибаната ѝ медицинска история — обяснява той и започва да крачи напред-назад. — Всичко за тумора, за бележките на доктора. — Грабва плика от ръцете ми и разлиства страниците. — Виж тази част, която е отбелязал, за да може да я види тя!

Взимам листовете отново и зачитам ограденото.

Г-жа Уошингтън е във втора фаза, на границата на трета. Изгледите са добри, но трябва да обясня на пациентката, че е напълно възможно да влезе в трета фаза, макар да не ми се струва вероятно.

— Прочети му шибаното писмо!

Поглеждам го и прочитам добре познатия му поздрав.

Здравей, госпожо Уошингтън!

Не бих се нарекъл приятел на съпруга ти. По-скоро съм… бизнес познат. Помислих си, че би желала да разбереш истината за настоящото си състояние.

Знаеш ли какъв е процентът на оцелелите от трета фаза, скъпа? Цитирам: „Фаза III: Метастази в лимфните възли около дебелото черво, 35–60 процента шанс за продължителност на живота от пет години“.

Господи! Ако обичах хазарта, определено нямаше да заложа на теб!

Пожелавам ти късмет… ще те държа под око!

От Ада,

Джак-младши

— Това истина ли е, Алън?

— Не и по начина, по който го е написал — изръмжава той. — Обадих се на доктора. Отговори ми, че ако наистина смятал, че има опасност, щял да ни каже. Не криел нищо. Мамка му, водил си бележки, за да знае какво да ни каже при следващото ни посещение.

— Но Елейна е видяла всичко това написано, без да има възможност да получи обяснение за съществуването му.

Тъгата в очите му е достатъчен отговор.

Извръщам се от него и се хващам за челото. Заслепена съм от силна ярост. От всички хора, които може да нарани, Елейна е тази, която най-малко го заслужава. Спомням си как самото ѝ присъствие проби бариерите на Бони. Спомням си посещението ѝ в болницата. Искам да убия Джак-младши.