Коди Макфейден - Човекът сянка

Той продължава да се домогва до животите ни, до личното ни пространство. Беше монтирал подслушвателни устройства в офиса на доктор Хилстед заради мен. Какво е сторил сега? Нахълтал е в болницата, за да открадне медицинския картон на Елейна?

Какво ли друго знае?

Обръщам се към Алън.

— Как е тя?

Той сяда в един от фотьойлите. Изглежда изгубен.

— Първоначално се изплаши. След това започна да плаче.

— Къде е сега?

— Горе в спалнята, заедно с Бони. — Алън ме поглежда с изморени очи. — Бони не иска да се отдели от нея. — Хваща се за главата. — По дяволите, Смоуки… защо нея?

Въздишам, отивам при него и слагам ръка на рамото му.

— Защото са знаели, че ще те наранят силно по този начин, Алън.

Той вдига рязко глава и виждам, че очите му пламтят.

— Искам да пипна тези копелета.

— Знам. — Боже, мен питаш ли ме. — Слушай, Алън. Знам, че вероятно няма да е от полза… но не мисля, че Елейна е в опасност от Джак-младши и компания, поне сега не е. Не смятам, че това е целта.

— Защо?

Клатя глава и си мисля за онова, което каза Кали по-рано днес.

— Това е част от играта им. Те искат ние да ги преследваме. И искат да сме в най-добрата си форма. Искат да го направят лично.

Лицето му помръква.

— Засега планът им сработва.

Кимам.

— Говори ми.

Алън се отпуска на креслото си и въздиша. Усещам тъгата в него. Поглежда ме с молещи очи.

— Ще отидеш ли горе при нея?

Докосвам го по рамото.

— Разбира се.

Страхувам се, но отивам.

Чукам на вратата на спалнята, отварям я и надниквам вътре. Елейна лежи на една страна с гръб към мен. Бони е до нея и я гали по косата. Детето ме поглежда, като влизам, и това ме кара да застина на място. Очите ѝ са бесни. Гледаме се една друга известно време и аз кимам разбиращо. Те са наранили нейната Елейна. Затова е бясна.

Отивам до леглото и сядам на ръба му. Споменът за болницата отново изниква в главата ми. Очите на Елейна са отворени и се взират в нищото. Лицето ѝ е подпухнало от сълзите.

— Здравей — казвам ѝ аз.

Тя ме поглежда. И отново се връща към нищото. Бони продължава да я гали по косата.

— Знаеш ли кое ме разстройва най-много, Смоуки? — нарушава тишината Елейна.

— Не. Кажи ми.

— Че двамата с Алън нямаме деца. Опитвахме ли, опитвахме, но просто не се получи. Вече съм прекалено стара, а и трябва да се справям с рака. — Затваря очи и отново ги отваря. — Този мъж се прокрадва в живота ни. Смее ни се. Смее се на мен. Кара ме да се страхувам.

— Точно това се опитва да направи.

— Да. И му се получава. — Мълчание. — Бих била добра майка, не мислиш ли, Смоуки?

Лицето ми се изкривява. Ужасена съм от дълбочината на болката на Елейна. Бони отговоря на въпроса ѝ. Потупва я по рамото и тя се обръща, за да я погледне. Детето първо се уверява, че го гледа, и ѝ кима.

Да, казва ѝ то. Би била чудесна майка.

Елейна омеква. Докосва лицето на Бони.

— Благодаря ти, миличка. — Тишина. Поглежда ме. — Защо прави това, Смоуки?

Защо го прави, защо продължава да го прави и защо се случва всичко това? Защо дъщеря ми, синът ми, съпругът ми, съпругата ми? Това са вечните въпроси на жертвите.

— Краткият отговор е, че му харесва да те наранява, Елейна. Проста мотивация. От друга страна, знае, че ще накара Алън да се страхува. Така се чувства силен. А това много му харесва.

Разбира се, наясно съм, че няма добър отговор на тези вечни въпроси. Защо аз? Аз съм добра майка/баща/брат/дъщеря/син. Държа си главата наведена, давам всичко от себе си. Да, лъжа по мъничко, но казвам истината по-често от лъжата и обичам хората в живота си. Опитвам се да постъпвам повече правилно, отколкото грешно, и съм щастлив, когато по-често виждам усмивки, а не болка. Не съм герой и няма да ме впишат в някой учебник по история. Но съм тук и само това има значение. Така че защо аз?

Не мога да им кажа какво мисля наистина. Защо? Защото дишаш и ходиш, а и защото злото съществува. Защото космическите зарове са били хвърлени и ти си станал излишен. Господ или е забравил за теб в този ден, или това е част от Големия му план, сам си избери кое ти харесва повече. Истината е, че лоши неща се случват всеки ден и днес просто е дошъл твоят ред.

Някои хора биха нарекли възгледите ми мрачни или цинични, но те ми помагат да запазя здравия си разум. Иначе започваш да вярваш, че лошите ръководят парада. Предпочитам да си мисля: Не. Няма парад. Просто злото преследва доброто, а днес доброто има лош ден. Напълно е възможно обаче утре местата да бъдат разменени. Това се нарича надежда.