Коди Макфейден - Човекът сянка

Обмислям добре въпроса.

— Не. Не мисля. Смятам, че са били убедени, че тя няма да те приеме. Смятам също така, че са вярвали, че това ще те извади от равновесие и ще те направи неспособна да си играеш играта.

Кали свива устни.

— Не съм сигурна за това. Съгласна съм с първото ти предположение, но не мисля, че са се надявали да стана безполезна в резултат на него. В интерес на истината, мисля, че са се надявали точно на обратното. Такова е моето предчувствие, сладкишче. Те не желаят да ги хванем, но искат да ги преследваме. Искат също така да сме в най-добра форма. — Поглежда ме свирепо. — Знаеш ли какво? Сработи. Няма да се откажа, докато не ги пипнем. Това беше целта им, разбираш ли? Искаха да ми покажат, че тя никога няма да бъде в безопасност, докато не ги заловим.

Няма как да не се съглася с Кали. Тя си знае работата и получава същите малки богоявления като мен. Точно това ни прави толкова добри. Изричам единственото нещо, което има смисъл в този момент:

— Тогава хайде да ги пипнем.

Отнема ни цяла вечност да се върнем обратно. Когато тръгнахме, беше ранен следобед, а в Южна Калифорния задръстванията започват отрано. Пристигаме в офиса и всички стават прави. Очакват да разберат какво се е случило.

— Не ме питайте, сладкишчета — казва Кали и вдига ръка. — Не ми се говори точно сега. — Мобилният ѝ звъни и тя се обръща, за да приеме разговора.

Завесата ѝ отново е дръпната. Облекчена съм, а така като гледам, и другите. Кали ще се оправи. Всички ще сме тук, за да ѝ помогнем, но да я гледаме толкова уязвима, е направо обезпокоително. Чудя се дали това не е една от причините да се затвори в себе си отново. Не толкова заради самата нея, колкото заради нас.

Алън нарушава тишината.

— Ще прегледам отново папката на Ани — казва той. — Нещо ме тревожи, макар все още да не съм сигурен какво.

Кимам, но съм разсеяна. Или просто съм изморена. Поглеждам си часовника и съм шокирана да разбера, че краят на деня наближава.

Не че работното ни време не е просто теоретично определено. Залозите са прекалено високи, за да спираме точно сега. Винаги съм си мислела, че усещането да си на бойното поле, е същото. Когато куршумите полетят, трябва да им отвърнеш, независимо по кое време се случва това. Ако имаш възможност да набереш преднина пред врага, определено се възползваш от нея, без значение дали е четири сутринта, или следобед. Другото общо е, че се възползваш от всяка възможност за почивка или спокойствие, защото не знаеш кога отново ще ти се отвори такава.

Сега ми се струва, че моментът е точно такъв, и правя онова, което всеки добър генерал би сторил.

— Искам всички да се приберете по домовете си — нареждам аз. — Нещата утре може да полудеят. Направо да откачат. Починете си.

Джеймс идва при мен.

— Утре няма да дойда преди обяд — казва тихичко той. — Утре е онзи ден за мен.

Нужно ми е известно време, за да се сетя какво има предвид.

— О! — Намръщвам се. — Съжалявам, Джеймс. Забравих. Прати много поздрави на майка си.

Той се обръща и си тръгва, без да каже и дума.

— Аз също забравих, сладкишче — измърморва Кали. — Вероятно защото това донякъде прави Деймиън човек.

— Какво сте забравили? — пита Лио.

— Утре е годишнината от смъртта на сестра му — обяснявам аз. — Тя беше убита. Всяка година ходят на гроба ѝ.

— О-о! — Хлапето се намръщва. — Мамка му!

Думите му са толкова пламенни, че се стряскам.

Лио маха с ръка.

— Съжалявам. Просто… се разчувствах.

— Добре дошъл в клуба, сладкишче. — Гласът на Кали не е груб.

— Да. Вярно. — Поема си дълбоко въздух и го изпуска. Прокарва ръка през косата си. — Ще се видим утре.

Маха вяло за довиждане и тръгва. Кали го гледа замислена.

— Първият случай винаги е труден. А този е особено гаден.

— Да. Ще се оправи.

— И аз така мисля, сладкишче. Не бях сигурна в началото, но Лио е точен. — Обръща се към мен. — Какво смяташ да правиш тази вечер?

— Ще вечеря у нас, това ще прави — избоботва Алън и ме поглежда. — Елейна настоява.

— Не знам…

— Трябва да отидеш, Смоуки. Ще ти се отрази добре — уверява ме приятелката ми и ме дарява с многозначителен поглед. — Също така ще се отрази добре на Бони. — Отива до бюрото и си взема дамската чанта. — Освен това и аз смятам да направя същото.

— Да дойдеш на вечеря в Алън?

— Не, глупаче. Преди малко ми звънна дъщеря ми. — Млъква за миг. — Звучи странно, нали? Както и да е… Ще вечерям заедно с нея и с… — потръпва при мисълта — внука ми.