Коди Макфейден - Човекът сянка

— Да ви донеса ли нещо? Кафе, вода?

— Кафе — отвръщам аз.

— За мен вода — отвръща Кали. — Не се нуждая от повече стимуланти в момента.

Това кара Мерилин да се усмихне едва.

— Веднага идват.

Отива в кухнята и след малко се връща с поднос. Подава ми кафето и ми посочва захарницата и сметаната. Сервира водата на Кали и взима чаша кафе за себе си. Сяда върху краката си и държи напитката си в две ръце.

След като първоначалният шок си е отишъл, е ясно, че е интелигентна жена. Вижда се в очите ѝ. И в силата ѝ. Не е същата като тази на Кали, не е толкова твърда. Нещо средно между Елейна и Кали. Мама и стомана.

— Значи ти си моята майка — казва тя, минавайки веднага на въпроса. На кого ли прилича?

— Не.

Мерилин се намръщва.

— Но… мисля, че каза…

Кали вдига ръка.

— Майка ти е онази жена, която те е отгледала. Аз съм тази, която те даде.

Болката, която чувам в гласа ѝ, ме измъчва. Самопрезира се. Лицето на Мерилин се отпуска.

— Добре. Значи ти си моята биологична майка.

— Не оспорвам, Ваша чест.

— На колко години си?

— Тридесет и осем.

Мерилин кима и пресмята наум.

— Била си на петнадесет, когато си ме родила. — Отпива от кафето си. — Доста млада.

Кали не отвръща нищо. Мерилин я поглежда. Не виждам гняв в погледа ѝ, само любопитство. Ще ми се Кали да го е забелязала.

— Разкажи ми всичко.

Кали изглежда замислена. Отпива от водата си. Поглежда отново Мерилин. Опитвам се да бъде неподвижна и незабележима. Странно, мисля си. Появихме се тук с извадени оръжия и с история за сериен убиец. Но младата жена не иска да научи повече за това, а за майка си. Чудя се дали това ни определя като добри, или абсурдни същества.

Кали започва да говори, в началото малко бавно, след което набира скорост, разказва историята на очарователния Били Хамилтън и на арогантното семейство Торн. Мерилин слуша внимателно и отпива от кафето си. Когато майка ѝ приключва, остава мълчалива доста дълго време.

Подсвирква.

— Уха. Много гадно.

Ухилвам се. Определено прилича на Кали. Винаги знае какво да изцепи.

Кали е мълчалива — като човек, който чака съдията да произнесе присъдата.

Мерилин маха пренебрежително с ръка.

— Не е била твоя вината. — Свива рамене. — Имам предвид, че случилото се е много гадно. Но все пак си била на петнадесет. Не те виня. — Това звучи като прибързано изказване. Кали навежда поглед към масата за кафе.

Мерилин забелязва това.

— Не, наистина. Не те виня. Виж, осиновена съм от чудесни хора. Те ме обичат и аз ги обичам. Имам хубав живот. Предполагам, че всичко това трябва да е много специално и важно, но — не ме разбирай погрешно — не съм прекарала двадесет и три години, вайкайки се, че съм предадена и изоставена, не съм те мразила. — Свива рамене. — Не знам. Животът не е съставен само от хубави неща. Така като гледам, е бил по-труден за теб, отколкото за мен. — Млъква за момент. Когато заговаря отново, гласът ѝ е колеблив: — От време на време си те представях. Трябва да призная, че действителността е по-добра от представите ми. Облекчена съм, честно.

— Какво искаш да кажеш? — пита Кали.

Мерилин се ухилва.

— Можеше да си курва наркоманка. Можеше да си ме дала за осиновяване, защото си ме мразела. Можеше да си мъртва. Повярвай ми, много по-лесно ми е да приема това обяснение от онези, които ми минаваха през ума.

Тези думи имат почти магически ефект върху Кали. Виждам как цветът се завръща отново на лицето ѝ и животът в очите ѝ. Изправя се на мястото си.

— Благодаря ти за това. — Млъква за миг. Очите ѝ отново се забиват надолу в скута ѝ. — Съжалявам. — Господи, звучи окаяно. Така ми се иска да я прегърна.

Очите на Мерилин просветват. Гласът ѝ е изпълнен с укор.

— Престани да се обвиняваш. Все пак има смисъл, нали?

Кали се намръщва.

— Какво имаш предвид?

— Е, погледни ме. Забеляза ли бебето? И титлата госпожица, а не госпожа Гейл?

Кали повдига вежди.

— Имаш предвид, че…

Мерилин кима.

— Аха. Аз си имам свой собствен Били Хамилтън. — Поредното свиване на рамене. — Но няма проблем. Него го няма, но имам Стивън. Смятам, че сделката е повече от честна. Родителите ми ме подкрепят и ще ми помогнат да завърша колеж. — Усмихва се. — Харесвам си живота. Добър е. — Навежда се напред, за да се увери, че Кали я гледа в очите. — Трябва да разбереш, че това, което си направила, не ме е провалило като човек, чу ли?

Кали въздиша. Чука с пръсти по масата. Оглежда стаята, отпива от водата си. Обмисля казаното.