Коди Макфейден - Човекът сянка

Страницата зарежда и останалата част от изображението и онова, което виждам, ме кара да премигам.

Алън се намръщва.

— Какво, по дяволите?… Какво е това…?

Снимката на екрана е на висока, красива червенокоса жена в началото на двадесетте си години, облечена единствено с червени прашки и нищо друго. Гледа право във фотоапарата, усмихва се съблазнително, така че виждаме доста добре лицето ѝ. Обръщам се към Кали. Тя е побеляла като платно. Кръвта е изтекла от лицето ѝ. Очите ѝ се изпълнени с непосилен страх.

— Кали… какво означава това?

Всички сме насочили погледи към нея. Защото младата жена, която се нарича Червената Роза, прилича толкова много на нея, че може да ѝ е сестра.

— Кали? — гласът на Алън е разтревожен, той отива при нея. Тя бута стола назад от бюрото си и се удря в стената зад себе си. Запушва с юмрук устата си. Очите ѝ са ококорени. Цялото ѝ тяло се тресе. Алън протяга ръка към нея.

Кали експлодира. Имам чувството, че гледам появата на невероятно силен ураган посред бял ден. Страхът се изпарява от погледа ѝ и е заместен от такава ярост, че потръпвам. Обръща се към Лио и му изръмжава така, че той се стряска и се дръпва назад. Думите ѝ са като тътен:

— Намери ѝ шибания адрес веднага! Веднага веднага веднага веднага веднага!

Лио се опулва насреща ѝ само за стотна от секундата и се заема със задачата. Сяда на най-близкия компютър. Кали се надвесва над бюрото си. Стиснала го е толкова силно, че пръстите на ръцете ѝ побеляват. Усеща се електричеството около нея. Имаме чувството, че всеки момент нещо ще експлодира.

Джеймс е достатъчно смел, за да я попита:

— Кали — започва той с тих глас, — коя е тя?

Приятелката ми го поглежда. Очите ѝ сипят светкавици.

— Дъщеря ми.

След което изпищява и преобръща бюрото си заедно с лаптопа и всичко върху него.

Всички се отдръпваме назад със зяпнали усти. Шокирани сме, но не от изблика ѝ на ярост, а от откровението.

— Мъртъв, мъртъв, мъртъв е, мамка му! — Обръща се към мен: — Чуваш ли ме, Смоуки? — Това не е въпрос, това е рев от агония.

В главата ми изниква онзи спомен, в който преди няколко месеца насочих оръжието си към нея и натиснах спусъка, но пълнителят беше празен. Да, чувам я.

— Намери адреса, Лио — казвам аз, без да отлепям очи от Кали. — И то бързо.

Намирам се в колата на Кали и се моля да оцелеем до адреса на „Вентура Каунти“, за който сме тръгнали. Тя кара по магистрала 101 като някаква луда, отвъд звуковата бариера. Мога само да се надявам останалите да са зад нас. Лио намери адреса на собственичката на домейна на Червената Роза и Кали излетя от офиса, преди някой от нас да успее да реагира. Само аз съумях да хукна след нея.

Гледам я. Ужас и страх се преплитат в нея.

— Говори с мен, Кали — казвам ѝ и се хващам за дръжката на вратата.

— Погледни в портмонето ми — изръмжава тя. — В дамската ми чанта е.

Намирам портмонето ѝ и го отварям. Разбирам какво иска да намеря в момента, в който го виждам. Малка снимка. Черно-бяла. Като онези, които правят в родилното. На нея е новородено със затворени очи, чиято глава все още прилича на конус заради борбата за излизане от родилния канал.

— Бях на петнадесет — обяснява Кали и прави остър завой. Чувам писъка на гумите. Гласът ѝ е измъчен. — Бях на петнадесет, глупава и наивна. Спах с Били Хамилтън, защото успя да ми свали полата и миришеше много добре. Не е ли смешно, сладкишче? — пита ме с кисел тон. — Това си спомням от Били. Миришеше добре. Като смес от слънце и дъжд.

Не отговарям. Няма нужда.

— Забременях от Били и направо си нямаш представа какъв невиждан за семейство Торн скандал последва. Както и в семейство Хамилтън. Баща ми почти се отказа от мен. Майка ми отиде на църква и остана там с дни. Абортът не беше опция — все пак бяхме добро католическо семейство, нали се сещаш? — Думите ѝ са хапещи, изпълнени със сарказъм и болка. — Бащите ни се събраха заедно и разрешиха проблема. Така се правеха нещата в изискания Кънектикът. Били имаше бъдеще, вероятно и аз щях да имам такова — макар че вече бях опетнена. — Забелязвам как е стиснала още по-силно волана. — Решиха да довърша обучението си през годината у дома, да родя бебето тихомълком и след това да го дам за осиновяване. Домашното обучение щеше да бъде обяснено с лъжлива история — че се лекувам от няколко тежки алергии, които изискват няколко месеца изолация. Това решиха и точно това се случи. Всичко си дойде на мястото. Родих я през лятото и бях готова да се върна на училище за следващата учебна година, все едно нищо не се беше случило. Горе-долу така и стана. Сякаш нищо не се беше случвало. — Още един рязък завой и поредното изпищяване на гумите. — Не ми позволяваха да излизам, а на Били му бяха казали да си затваря плювалника, ако не иска да бъде пречукан. — Свива рамене. — Не беше лошо момче. Наистина си държа устата затворена и никога не се отнесе зле с мен след това. Просто всичко… отлетя. — Кали кима към снимката в ръката ми. — Макар да бях глупава и наивна, знаех, че не е правилно да се преструвам, че всичко е просто един сън. Една от сестрите направи снимката за мен. Наложих си да я гледам поне веднъж месечно. Също така взех някои решения. — Гласът ѝ е тих, честен. Мога да си я представя как стои сама в стаята си и прави мълчаливите си обещания. — Никога вече да не бъда глупава и наивна. Да не бъда католичка. Също така това беше последният път, в който някой друг щеше да взима жизненоважни решения от мое име.