Коди Макфейден - Човекът сянка

Джоунс поклаща глава.

— Не знам, Смоуки. Не мисля, че това е добра идея.

Свивам рамене.

— Тогава напускам. Ще мина в частния сектор и ще продължа да работя същото.

Заместник-директорът като че ли изпитва затруднения да не зяпне насреща ми. Също така изглежда вбесен. Като вулкан, като водородна бомба.

— Ултиматум ли ми даваш?

— Да, сър.

Продължава да ме гледа намръщен — шок и гняв се борят в него за надмощие. Изведнъж и двете се изпаряват. Той поклаща глава. В едното ъгълче на устата му се появява намек за усмивка.

— Хвърляш ми много трудна топка, агент Барет. Но добре. Отново си в играта, случаят е твой. Дръж ме в течение.

Това е. Джоунс ми казва, че разговорът е приключил и е време да се върна на работа. Ставам.

— Смоуки.

Обръщам се към него.

— Хвани тези шибаняци.

Връщам се отново в Офиса на смъртта, където ме чакат Кали и Джеймс. Знаят, че нещо се случва. Осъзнавам, че това е критичен момент за тях, за целия ми екип. Момент, в който животът може да се промени напълно. Трябваше да им кажа, когато пристигнах преди малко, но не бях сигурна, не и на сто процента, дали заместник-директорът Джоунс щеше да ми позволи да поема случая на Ани. Бях сериозна, като му казах, че в противен случай ще напусна.

— Ще оставя Бони при Елейна, Кали. — Приятелката ми повдига вежди. Джеймс също ме гледа въпросително. — Спазих си думата. Връщам се.

Той кима веднъж, без да задава въпроси. Кали е изпълнена с облекчение и щастие. Радвам се, че е така, но и съм малко натъжена. Чудя се дали си мисли, че всичко ще е както беше. Надявам се да не е така. Нещата ще се оправят отново, спор няма. Работата с екипа ми ще ме върне в правия път.

Само дето вече сме по-стари. По-трудни. Като непобедим отбор, който е загубил първия си мач, разбрахме, че не сме неуязвими и че можем да бъдем наранени. Възможно е дори да умрем.

Аз също съм променена. Дали ще забележат? Дали промяната ще ги накара да се радват или да съжаляват? Онова, което казах на доктор Хилстед, е самата истина. Вече не искам да съм жертва, но това не означава, че съм същата Смоуки Барет, която някога бях.

На стрелбището имах чувството, че е Богоявление. Като че ли Бог, в когото не вярвам, ми говореше. Осъзнах, че никога вече няма да обичам. Мат беше любовта на живота ми, но вече го няма. Никой никога няма да може да го замести. Не става въпрос за фатализъм или депресия. Става въпрос за сигурност, която ми носи частичен мир. Ще обичам Бони. Ще обичам екипа си.

Освен това моята единствена любов ще бъде онази, която ще осмисли живота ми до самия му край: ловът.

Държа глока в ръцете си и точно тук, точно в този момент осъзнавам нещо важно. Вече не съм жертва. Вече съм станала едно с оръжието си.

В добро и лошо, докато смъртта ни раздели.

Поглеждам Бони, преди да излезем от колата.

— Добре ли си, скъпа?

Тя отвръща на погледа ми с прекалено старите си очи. Кима.

— Добре. — Разрошвам косата ѝ. — Елейна е много, много добра моя приятелка. Тя е съпруга на Алън. Помниш ли го? Срещна го на самолета.

Кима.

— Мисля, че много ще я харесаш. Въпреки това, ако не искаш да си тук, само ми кажи и ще измислим нещо друго.

Бони килва глава на една страна. Като че ли претегля истината в думите ми. Усмихва се и кима. Ухилвам ѝ се в отговор.

— Чудесно.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Кийнън и Шанц са паркирали пред къщата. Те знаят, че ще оставя Бони тук и че трябва да я пазят. Почти се чувствам спокойна, че ще е под зоркия им поглед. Почти.

— Да вървим, скъпа.

Излизаме от колата, отиваме до предната врата на къщата и звъним на звънеца. След малко отваря Алън. Изглежда по-добре, отколкото на самолета, но все още е изморен.

— Здрасти, Смоуки. Здрасти, Бони.

Детето го поглежда и го изучава, като се взира право в очите му. Той издържа това с огромното търпение, на което всъщност е олицетворение, докато тя не му се усмихва — нейният еквивалент, че всичко е наред.

Той също я дарява с усмивка.

— Заповядайте. Елейна е в кухнята.

Влизаме и главата на съпругата му се появява иззад ъгъла. Очите ѝ светват, когато ме вижда, и сърцето ми се свива от радост. Това е Елейна. От нея винаги струи доброта.

— Смоуки! — изревава тя и се спуска към мен. Позволявам ѝ да ме прегърне и я притискам силно до себе си.

Тя отстъпва назад, на една ръка разстояние и двете се гледаме една друга. Елейна не е толкова ниска, колкото мен, но с нейните метър и шестдесет е направо джудже пред Алън. Невероятно красива е. Не по начин, който те кара да си глътнеш граматиката, какъвто е случаят при Кали; нейната красота е смесица от физически качества и вътрешно излъчване. Тя е от онези жени, чиито интелигентност и доброта определят личността им и те карат да желаеш да си близо край тях. Веднъж Алън успя да обобщи всичко това в едно изречение: „Тя е мама“.