Коди Макфейден - Човекът сянка

— И?

— Всичко си беше на мястото. Сякаш никога не си беше тръгвало.

Психотерапевтът преплита пръсти и ме поглежда.

— Има още, нали? Изглеждаш коренно променена.

Поглеждам го в очите — мъжа, който се опитваше да ми помогне през всичките тези месеци. Осъзнавам, че уменията му да помага на хора като мен приличат на невероятен танц, на смесица от хаос и прецизност. Знае кога да се отдръпне, кога да залегне и кога да атакува. Знае как да събере пъзела на разума. Успя да ме накара да искам да преследвам отново серийни убийци.

— Вече не съм жертва, доктор Хилстед. Не мога да се изразя по-просто. Не е необходимо да се обяснявам с много думи. Така е. Точка. — Облягам се назад на мястото си. — Имаш голяма заслуга за това и искам да ти благодаря. Ако не беше ти, сега можеше да съм мъртва.

Усмихва се. Поклаща глава.

— Не, Смоуки. Не мисля, че щеше да си мъртва. Радвам се, че смяташ, че съм ти помогнал, но ти си родена да оцеляваш. Не мисля, че щеше да се самоубиеш, ако се стигнеше дотам.

Може би да, може би не, мисля си.

— Сега какво следва? Да не би да ми казваш, че повече нямаш нужда да идваш? — Въпросът му е искрен. Не оставам с впечатление, че вече е решил какъв трябва да бъде правилният отговор.

— Не, не казвам това. — Усмихвам се. — Странно, ако ме беше попитал преди година дали бих отишла на психиатър, щях да направя някакъв подигравателен коментар и да се почувствам по-силна от хората, които имат нужда от такъв. — Клатя глава. — Вече не е така. Все още имам проблеми, които трябва да решим. Приятелката ми умря… — Поглеждам го. — Знаеш ли, че дъщеря ѝ е при мен?

Доктор Хилстед кима, изглежда изключително сериозен.

— Кали ме запозна с онова, което ѝ се е случило. Радвам се, че си я взела. Вероятно се чувства много самотна в момента.

— Не говори. Само кима. Миналата вечер пищя в съня си.

Психотерапевтът потръпва. Никой разумен човек не се наслаждава на болката на едно дете.

— Предполагам, че ще ѝ е необходимо доста време, за да се оправи, Смоуки. Може да не проговори години наред. Най-доброто нещо, което може да се направи сега, е онова, което вече правиш — просто да си до нея. Не се опитвай да ѝ говориш за случилото се. Още не е готова. Съмнявам се през следващите месеца да е.

— Наистина? — Гласът ми е някак си безличен. Очите на доктора са мили.

— Да. Виж, най-важното за нея сега е да знае, че е в безопасност и че ти ще бъдеш до нея. Да осъзнае също, че животът продължава. Детското ѝ доверие в основните неща — родителите ѝ да са до нея, безопасността на дома — е разклатено. По много личен и ужасен начин. Ще ѝ е необходимо известно време, за да възвърне това доверие. — Поглежда ме преценяващо. — Трябва да си наясно с това.

Преглъщам, кимам.

— Бих препоръчал да ѝ дадеш малко време. Да я гледаш, да бъдеш до нея. Мисля, че ще разбереш кога е настъпил правилният момент да поговорите. Когато дойде… — Очевидно се колебае, но само за миг. — Когато дойде, ела и ми кажи. Ще се радвам да ти препоръчам психотерапевт, при когото да я заведеш.

— Благодаря ти. — Хрумва ми нещо. — Какво ще кажеш за училище?

— Трябва да почакаш. Психическото ѝ здраве е основната ни цел. — Доктор Хилстед се намръщва. — Трудно е да се каже какво ще се случи там. Чувала си клишето, което между другото е самата истина: децата са много жестоки. Може би в един момент ще се оправи и ще е готова за сложността на социалните взаимоотношения в училище или — свива рамене — може да е необходимо домашно обучение, докато завърши. Поне засега мога да кажа, че това е най-малкият ти проблем. Важното е да я накараш да се чувства добре. Ако имаш нужда от моята помощ, ще бъда насреща.

Залива ме облекчение. Пътеката ми е посочена, не е необходимо сама да я избирам.

— Благодаря ти. Искрена съм.

— Какво ще кажеш за себе си? Как ти се отразява тя на твоето състояние?

— Чувствам се виновна. Щастлива. Виновна, че съм щастлива. Щастлива, че съм виновна.

— Защо е цялото това противоречие? — Гласът му е тих.

Той не твърди, че противоречието е нещо лошо. Кажи ми защо, гласи въпросът му.

Потърквам челото си.

— Мисля, че „защо не“ е по-точният въпрос, док. Изплашена съм. Алекса ми липсва. Тревожа се, че мога да се проваля. И какво ли още не.

Психотерапевтът ми се навежда напред, напрегнат е. Хванал се е за нещо и не иска да се откаже от него.

— Охлади страстите, Смоуки. Разбирам, че съществуват много фактори. Има много причини да си емоционална. Но погледни на ситуацията от друг ъгъл, от такъв, който можеш да приемеш.