Коди Макфейден - Човекът сянка

Изведнъж всичко ми се изяснява, просто ей така.

— Проблемът е, че за мен тя е и не е Алекса.

Точно това е , толкова е просто. Бони е моят втори шанс да имам дъщеря. Но тя не е Алекса, защото Алекса е мъртва.

В крайна сметка не всяка истина е добра. Някои истини носят болка. Някои от тях са началото на едно тежко изкачване. Истината ме кара да се чувствам празна. Като камбана, която бие насред празно поле.

Ако успея да се справя с тази истина, нещата ще се променят. Но това е доста тежка и неприятна работа, която ще ме нарани.

— Да — успявам да отвърна. Гласът ми е пресипнал. Взимам се в ръце и успявам да изгоня болката. — Добре. Нямам време за това точно сега. — Думите ми звучат грубо. Добре. Имам нужда от гнева си. Имам нужда от онази част от мен, която е твърда.

Доктор Хилстед не е обиден.

— Разбирам. Просто искам да намериш време и да поработиш над това, което ти казах.

Кимам.

Той се усмихва.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос: какво смяташ да правиш сега?

— Смятам — отвръщам с леден глас, който идва от дъното на душата ми — да се върна на работа. И да намеря човека, убил Ани.

Доктор Хилстед ме гледа един дълъг, дълъг миг. Погледът му ме пронизва като лазер. Преценява ме, обмисля дали е съгласен с решението ми. Преди да ми отговори, знам какво е мнението му, защото бърка в чекмеджето си и изважда от него глока ми. Все още е в плика.

— Знаех, че ще чуя нещо подобно, затова го приготвих за теб. — Килва глава на една страна. — Всъщност дойде при мен точно за него, нали?

— Не — отвръщам с усмивка на лице, — но той е една от причините. — Сграбчвам пистолета и го прибирам в дамската си чанта. Ставам и се ръкувам с доктор Хилстед. — Също така исках да видиш, че съм по-добре.

Той задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото. Усещам нежната душа на този човек, виждам я в очите му.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда да поговорим отново. По всяко време.

Изненада — сълзи. Смятах, че съм приключила с тях. Може би това е нещо хубаво. Не искам да съм безчувствена към добротата, независимо дали идва от непознат, или от приятел.

Това е сградата, в която работя, скъпа.

Бони ме е хванала за ръката и ме гледа любопитно.

— Да, връщам се на работа. Първо трябва да кажа на шефа ми.

Тя ме стиска за ръката. Явно одобрява решението ми.

Първо се качваме в офисите на „НЦАЖП Координационен“. Когато влизаме, само Кали и Джеймс са там.

— Здрасти. — Гласът на приятелката ми е колеблив. Джеймс гледа, но не говори.

— Кали, трябва да се видя със заместник-директора Джоунс. Ще гледаш ли Бони за малко? Няма да се бавя.

Тя ме изучава известно време. Поглежда детето и ѝ се усмихва.

— Какво ще кажеш, сладкишче? Имаш ли нещо против да останеш при мен?

Бони също я изучава, но Кали издържа това търпеливо. Детето кима, пуска ми ръката и се хваща за нея.

— Ще се върна след малко. — Излизам от офиса. Знам, че съм оставила Кали и Джеймс в недоумение. Няма проблем. Съвсем скоро ще разберат за какво става въпрос.

Вървя към офиса на заместник-директор Джоунс, който е на последния етаж. Шърли, неговата секретарка, ме посреща с професионална усмивка.

— Здрасти, Смоуки.

— Здрасти, Шърли. Той вътре ли е?

— Чакай да проверя. — Жената вдига слушалката на телефона и натиска бутона за интеркома. Тя знае, че е вътре. Има предвид, че ще провери дали Джоунс иска да ме види. Не го приемам лично. Шърли би накарала и президента на САЩ да чака. — Сър? Агент Барет е тук. А-ха. Да. — Затваря. — Влизай.

Шърли ме тупва по ръкава, преди да тръгна. На лицето ѝ играе лека, лукава усмивка.

— Добре дошла обратно. Я не се изненадвай толкова много. Всеки, който има малко мозък в главата, може да разбере какво се случва. Изглеждаш добре, Смоуки. Наистина изглеждаш добре.

— Трябва да дойдеш да работиш за мен, Шърли. Не бива да похабяваш такъв остър ум.

Тя се засмива.

— О, не, благодаря. При вас е прекалено спокойно. Тази работа е много по-опасна.

Ухилвам ѝ се в отговор и отварям вратата на шефа си. Заместник-директорът Джоунс стои зад бюрото си и ме оглежда от глава до пети. Явно вижда нещо, което му харесва, и кима, но не на мен, а на себе си.

— Сядай. — Разполагам се на един стол, а той се отпуска на своя. — Доктор Хилстед ми се обади преди около десетина минути. Имаш благословията му да се върнеш на работа на пълен работен ден. Затова си дошла, нали?

— Да. Готова съм да се върна на активна служба. Но имам едно условие: искам да водя случая на Ани.