Коди Макфейден - Човекът сянка

Посягам към него. По тялото ми избива още повече пот. Чувствам се замаяна. Стискам зъби и се насилвам да продължа. Виждам очите на Алекса и отворената ѝ уста, докато куршумът ми пронизва гърдите ѝ и я кара да замълчи завинаги. Тази сцена се върти отново и отново в главата ми като филм, който е зациклил. Изстрел и смърт, изстрел и смърт, изстрел и краят на света.

— МАМКА ТИ МАМКА ТИ МАМКА ТИ! — не знам дали ругая Господ, Джоузеф Сандс, себе си или пистолета.

Сграбчвам глока с едно плавно движение и започвам да стрелям с него. Черната стомана подскача в ръката ми, бам-бам-бам-бам-бам!

Чувам изщракване, когато магазинът свършва. Треса се цялата, плача. Но глокът е в ръката ми, а аз не съм припаднала.

Добре дошла, чувам го да ми прошепва.

С трепереща ръка натискам бутона, който ще ми върне мишената обратно. Тя пристига и онова, което виждам, ме изпълва с екстаз и щипка тъга. Десет изстрела в главата и седем в сърцето. Уцелила съм всичко, което исках и където исках. Както винаги.

Поглеждам мишената, после глока и отново изпитвам радост и тъга. Вече знам, че стрелбата няма да е онова приятно усещане, което беше някога. Зад нея се крие прекалено много смърт. Прекалено много мъка, която никога няма да забравя.

Няма проблем. Вече знам онова, което трябваше. Отново мога да държа оръжие. Дали ми харесва, или не, не е важно.

Изваждам магазина, свалям мишената и се обръщам към Бони. Тя се е ококорила към мен и към парчето хартия в ръката ми. Усмихва ми се. Разрошвам косата ѝ. Двете излизаме от стрелбището и се връщаме при Джаз. Той седи на стола си със скръстени ръце. На лицето му играе вяла усмивка. Очите му са изцяло топли, студенината си е отишла.

— Знаех си, Смоуки. В кръвта ти е, мила. В кръвта ти е.

Поглеждам го и кимам. Прав е.

Ръката ми и пистолета. Отново сме сключили брак. Макар подобна връзка да е трудна, осъзнавам, че ми е липсвала. Тя е част от мен. Разбира се, пистолетът също не е млад вече. Остарял е и е белязан.

Затова ме е избрал за своя булка.

Бони се събужда, пищейки, по средата на нощта.

Това не е детски писък. Това я воят на човек, затворен в стая в Ада. Бързам да цъкна лампата до леглото. Изпадам в шок, когато виждам, че очите ѝ още са затворени. Аз винаги се събуждам, когато започна да пищя. Бони пищи насън. Хваната е в капана на кошмарите си. Може да даде глас на страховете си, но не може да избяга от тях.

Сграбчвам я и я разтрисам силно. Пищенето спира, очите ѝ се отварят, но тя продължава да мълчи. Още чувам писъците ѝ в главата си. Цялото ѝ тяло трепери. Притискам я силно до себе си, не говоря, само я галя по косата. Тя се свива в прегръдката ми. Съвсем скоро се поуспокоява. И заспива отново.

Откъсвам се от нея колкото се може по-внимателно. Изглежда толкова спокойна. Заспивам, докато я гледам. За първи път от последните шест месеца сънувам Алекса.

— Здрасти, мамо — казва ми тя и ми се усмихва.

— Какво става, пилешко дупе? — питам аз. Първия път, в който я нарекох така, тя се смя толкова много, че главата я заболя, а очите ѝ се насълзиха. Наричах я така от тогава насам.

Тя ме поглежда с добре познатия ми сериозен поглед. Онзи, който едновременно ѝ отива и не. Не ѝ отива, защото е прекалено малка за него. Отива ѝ, защото показва коя е тя. Нежните кафяви очи на баща ѝ ме гледат от луничавото лице, появило се чрез смесването на моите и неговите гени. Луничките, разбира се, са изцяло нейни. Мат се шегуваше, че пощальонът имал лунички и вероятно ми е донесъл специалната си пратка , ха-ха-ха.

— Тревожа се за теб, мамо.

— Защо, миличка?

Очите ѝ са толкова тъжни. Прекалено тъжни за възрастта ѝ, прекалено тъжни за тези лунички.

— Защото ти липсвам изключително много.

Поглеждам към Бони и отново връщам вниманието си на Алекса.

— Какво ще кажеш за нея, скъпа? Съгласна ли си с всичко това?

Събуждам се, преди да успее да ми отговори. Очите ми са сухи, но сърцето ми препуска в гърдите. Трудно ми е да дишам. След малко се успокоявам. Обръщам се. Бони спи, а лицето ѝ е спокойно.

Отново заспивам, докато я гледам, но този път не сънувам нищо.

Сутрин е. Гледам се в огледалото, а Бони гледа мен. Обличам си най-хубавия официален тоалет. Мат го наричаше моя „убийствен костюм“. Все още ми стои чудесно.

Месеци наред не обръщах никакво внимание на косата си. Ако правех нещо с нея, то беше да прикривам белезите си. Някога я носех пусната и обемна. Сега съм я сресала ниско до главата си. Бони ми помогна да си направя конска опашка. Вместо да крия белезите си, аз акцентирам върху тях.