Коди Макфейден - Човекът сянка

В мен се надига вълна на недоволство, която е като силен електрически ток. Той е слушал? Слушал ме е да говоря за Мат и Алекса? Слушал ме е, докато съм слаба ? Яростта ме премазва, имам чувството, че ще припадна или ще повърна.

Това усещане си отива също толкова бързо, колкото се появи, след него в мен е единствено празнота. Вълната се е отдръпнала и е оставила брега сух и самотен.

— Трябва да вървя, Кали.

— Добре ли си, сладкишче?

— Благодаря ти, че ми се обади, за да ми съобщиш. Сега трябва да вървя.

Затварям и се чудя на собствената си празнота. По свой си начин тя е изискана. Перфектна.

— Поне винаги ще бъдем заедно — измърморвам и ми иде да се разсмея.

Осъзнавам, че Бони е приключила с храната си и ме гледа. Изучава ме. Това ме стряска и ме разтърсва до мозъка на костите ми.

Господи, мисля си, това е първото нещо, което трябва да си набия в дебелата глава. Вече не съм сама. Тя е тук и ме вижда.

Дните ми да си говоря сама, да се крия в мрака и да се взирам в нищото, трябва да свършат.

Никой няма нужда от луда майка.

В стаята ми сме, седим на леглото и се гледаме една друга.

— Как ти се струва тук, скъпа? Харесва ли ти?

Тя се оглежда наоколо, прокарва ръка върху завивката и се усмихва, кима с глава. Усмихвам ѝ се в отговор.

— Добре. Помислих си, че вероятно ще предпочетеш да спиш тук с мен… но ако не искаш, ще те разбера.

Бони ме сграбчва за ръката и поклаща глава като кукла. Определено отговорът ѝ е „да“.

— Супер. Трябва да поговорим за някои неща, скъпа. Съгласна ли си?

Кимане.

Някои хора може би няма да одобрят подобен подход — да се заемам за работа толкова скоро. Не съм съгласна. Карам я по предчувствие и нещо ми казва, че трябва да бъда честна с детето, да не ѝ спестя нищо.

— Първото, което искам да ти споделя, е, че когато спя — поне през повечето време — сънувам кошмари. Понякога наистина ме плашат и се събуждам от писъците си. Надявам се, когато сме двете, това да не се случи, но просто не мога да го контролирам. Не искам да се изплашиш, ако се случи.

Бони оглежда лицето ми, след което премества поглед върху снимката в рамка на нощното ми шкафче. Там сме аз, Мат и Алекса, всички сме усмихнати и нямаме представа какво ни очаква в бъдеще. Бони се взира в нея известно време, след което отново ме поглежда и повдига вежди.

Отнема ми секунда, за да разбера какво има предвид.

— Да. Кошмарите ми са свързани със случилото се с тях.

Тя затваря очи. Вдига ръка и се тупа в гърдите. Отваря очи и ме поглежда.

— Ти също имаш кошмари, така ли? Добре, скъпа. Какво ще кажеш да сключим сделка — няма да се плашим, ако някоя от нас се събуди с писъци.

Бони се усмихва. За момент осъзнавам колко сюрреалистично е всичко това. Не говоря с едно десетгодишно за дрехи, музика или разходка в парка. Двете сключваме договор за нощните си писъци.

— Следващото нещо… е малко трудно за мен. Трябва да реша дали да продължа да върша работата си. Тя е да залавям лоши хора — хора, които вършат лоши неща като това, което беше сторено на майка ти. Може би съм прекалено натъжена, за да продължавам с нея. Разбираш ли ме?

Бони кима някак си сериозно. О, да, разбира ме много добре.

— Все още не съм решила. Ако се откажа от работата си, двете с теб можем да решим как да продължим напред. Ако остана на нея… е, няма да сме заедно през цялото време. Ще се наложи да намеря някого, който да те гледа, докато съм на работа. Но мога да ти обещая едно: ако се стигне дотам, ще взема човек, когото харесваш. Какво ще кажеш, съгласна ли си?

Внимателно кимане. Започвам да свиквам с това. Да , означава то… но с определени резерви.

— Ето и последното нещо, скъпа. Мисля, че то е най-важното, затова ме слушай внимателно, става ли? — Хващам я за ръката и я гледам право в очите, докато изричам следващите думи: — Ако искаш да останеш с мен, ще останеш. Няма да те изоставя. Никога. Обещавам ти.

На лицето ѝ се изписва първата истинска емоция, откакто я видях на онова легло в болницата. Тя е погълната от мъка. Сълзите потичат по бузите ѝ. Сграбчвам я и я притискам силно към себе си, започвам да се поклащам в бавен ритъм, тя плаче мълчаливо. Държа я и шептя в ухото ѝ, докато си мисля за Ани и Алекса и за Първото правило на майката.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая Бони спира да плаче. Продължава да се притиска в мен, главата ѝ е облегната на гърдите ми. Хлипанията отшумяват и тя се откъсва от мен, докато бърше лице с длани. Килва глава на една страна и ме поглежда. Наистина ме поглежда. Виждам как очите ѝ обхождат белезите ми. Стряскам се, когато ръката ѝ посяга към лицето ми. С невероятна нежност проследява очертанията им с пръст. Започва с тези на челото ми и преминава надолу като перце върху плът. Очите ѝ отново се пълнят със сълзи и поставя длан върху бузата ми. Връща се в обятията ми. Този път тя е тази, която ме прегръща.