Коди Макфейден - Човекът сянка

Първото правило на майката.

Мога да започна с това.

Звездните експлозии в мен намаляват.

Засега.

Всички слизаме от самолета. Вървя, без да говоря, а Бони ме следва.

Въпросните агенти, които трябва да ни охраняват, са плътно зад нас. Времето е хладно и мъгливо. Магистралата не е много натоварена, но съвсем скоро ще бъде. Колите приличат на мравуняк с мудни мравки, които чакат слънцето да ги сгрее.

В колата е тихо през целия път. Бони не говори, а аз съм прекалено заета да мисля, да се тревожа, да се измъчвам.

Мислите ми са насочени към Алекса. До вчера не ми беше хрумнало колко малко се сещам за нея от смъртта ѝ насам. В момента ми е някак си… неясна . Размазано лице в далечината. Смътна фигура в съня ми за Сандс. Писмото от Джак-младши и спомените, които ми навя, я възвърнаха съвсем ясно в съзнанието ми.

Вече е ярка, ослепителна и болезнено красива. Спомените ми за нея са симфония, изсвирена прекалено силно. Ушите ме болят, но не мога да спра да слушам.

Симфонията на майчинството е да обичаш с пълна отдаденост, да обичаш безусловно, да обичаш от дъното на душата си. Да обичаш със страст, която може да изгори слънцето. Да обичаш силно и яростно и това да те разкъсва от радост.

Господи, така я обичах. Толкова много. Повече, отколкото обичах себе си, повече, отколкото обичах Мат.

Знам защо лицето ѝ беше неясно. Защото светът без нея е… непоносим.

Въпреки това съм тук и понасям всичко. Нещо вътре в мен се пречупва, нещо, което никога няма да зарасне.

Радвам се.

Защото искам болката да остане — завинаги.

След двадесет минути стигаме до къщата ми. Агентите не казват нищо, само ми кимат. Искат да съм спокойна, че са на пост.

— Изчакай тук секунда, скъпа — казвам на Бони.

Отивам до колата им. Прозорецът от страната на шофьора се прибира и аз се усмихвам, когато разпознавам единия от агентите. Дик Кийнън. Той беше един от обучаващите в Куантико, докато бях в академията. Дик наближаваше петдесетте и беше решил, че иска да приключи кариерата си на „улицата“. Той е едър мъж, олдскул ФБР агент, с късо подстригана коса и всичко останало. Също така е голям шегаджия и добър стрелец.

— Как получи това назначение, Дик? — питам го аз.

Той се усмихва.

— Заместник-директор Джоунс.

Кимам. Разбира се.

— Кой е колегата ти?

Другият мъж е по-млад, по-млад дори от мен. Чистак-бърсак и все още въодушевен да бъде агент на Бюрото. Няма търпение да стои по цели дни в колата си и да не прави нищо.

— Ханибал Шанц — отговаря младежът и протяга ръка към мен.

— Ханибал, а? — ухилвам се.

Мъжът свива рамене. Прилича на един от онези добродушни типове, които разпознаваш веднага като ги видиш. Няма как да не ти влезе под кожата и да не го харесаш.

— Запознат ли си със ситуацията, Дик?

Кимането му е рязко.

— С теб. С малкото момиченце. И да, знам как се е озовала тук.

— Хубаво. Нека се разберем за нещо: тя е приоритет. Ясно? Ако настъпи момент, в който трябва да избираш между нея и мен, искам да пазиш нея.

— Чатнах.

— Благодаря ти. Радвам се, че се запознахме, Ханибал.

Оставям ги доволна. Виждам, че Бони ме чака пред къщата.

Докато шофирах насам, се чудех защо останах тук. Направих го по-скоро от инат. Възможно е да е било и от тъпотия. Осъзнах, че къщата е част от мен. Тя е моят дом. Ако бях отстъпила, ако се бях предала, то тогава никога вече нямаше да бъда цяла.

Тук има тигри [12] Английски идиом, който се използва в смисъла на „непозната територия“. Също така има разкази със същото заглавие ( Here There Be Tygers ) от Рей Бредбъри от 1951 г. и Стивън Кинг от 1968 г. — Бел. прев. , така е. Но въпреки това не бих си тръгнала.

Намираме се в кухнята. Задавам въпроса си някак си машинално:

— Гладна ли си, скъпа?

Бони ме поглежда и кима.

Аз също ѝ кимам доволна. Първо правило на майката: обичай. Второ правило на майката: нахрани отрочето си.

— Да видим с какво разполагаме.

Тя ме следва до хладилника и надниква в него, когато го отварям. Научи ги да ловуват, мисля си, след което едва потискам желанието си да се смея истерично. Положението в хладилника никак не е розово. Има полупразно бурканче фъстъчено масло и прясно мляко, чийто срок на годност отдавна е преминал.

— Съжалявам, скъпа. Май ще се наложи да отидем на пазар. — Потърквам очи и въздишам. Господи, толкова съм изморена. Но това е едно от характерните неща за родителите. Не е правило. По-скоро е природен закон. Децата са си твои и ти си отговорен за тях. Така че горко ти, ако си изморен, защото… ами не могат да шофират и нямат никакви пари.