Коди Макфейден - Човекът сянка

По-късно трябва да отдам необходимото внимание на думите ѝ, защото мисля, че са изпълнени със смисъл и значение.

— Странно, нали? Винаги съм можела да уцеля каквото си искам с пистолет. Винаги ми е идвало отвътре. Помня, че се прицелих в главата му, но той беше прекалено бърз. Никога не бях виждала някой да се движи толкова бързо. Сграбчи Алекса от леглото и се предпази с нея — тя отнесе куршума ми. Гледаше ме право в очите, когато се случи. — Лицето ми се изкривява. — Знаеш ли, той изглеждаше някак си изненадан. След всичко, което направи, продължаваше да има онова изражение на лицето, като че ли за момент си беше помислил, че е прекалил. Тогава го застрелях.

— Помниш ли тази част, Смоуки?

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

Кали се усмихва. Усмивката ѝ е тъжна.

— Не просто го застреля, сладкишче. Напълни му задника с куршуми. Изпразни четири пълнителя в него и беше готова да заредиш пети, когато те спрях.

Изведнъж се пренасям там и си спомням всичко.

Той ме изнасили, ряза ме. Мат беше мъртъв. Болката идваше на вълни, изпадах в безсъзнание и отново се съвземах. Всичко ми се струваше изключително сюрреалистично. Имах усещането, че съм упоена. Като махмурлука, който изпитвах, когато си дремвах малко повече следобед.

Беше ме налегнало чувство за неотложност, усещах го. Но ми се струваше някак си далечно. Като през лека мъгла. Трябваше да газя в някаква лепкава тиня, докато стигна до него.

Сандс се наведе напред и приближи лицето си до моето. Усещах дъха му на бузата си. Беше необикновено горещ. Нещо лепкаво потече по гърдите ми — осъзнах, че това е слюнката му. Потръпнах. Цялото ми тяло се разтресе.

— Сега ще развържа ръцете и краката ти, сладка Смоуки — прошепна в ухото ми. — Искам да докоснеш лицето ми, преди да умреш.

Очите ми се завъртяха към него, след което побеляха. Губех време. Насилих се да се върна в реалността и усетих как развързва ръцете ми. Отново се потопих в мрака. Отново изплувах, той развързваше краката ми. Юхуу. Светлина и мрак, мрак и светлина.

Идвам в съзнание и той стои до мен, притиснат в тялото ми. Гол е и усещам, че е надървен. Лявата му ръка е стиснала в юмрук косата ми и извива главата ми назад. Дясната е опряна в стомаха ми. Тя държи ножа. Отново усещам дъха му — неприятен и горещ.

— Време е да вървим, сладка Смоуки — прошепва Сандс. — Знам, че си изморена. Но трябва да свършиш още едно нещо, преди да заспиш. — Дишането му учестява. Еректиралият му пенис се удря в бедрото ми. — Докосни лицето ми.

Той е прав. Наистина съм изморена. Толкова изморена. Просто искам да отплавам към мрака, искам всичко да свърши. Усещам как ръката ми се надига, готова съм да изпълня последното му желание… и тогава се случва.

— МАМО! — пищи Алекса. Дъщеря ми е обезумяла от ужас.

Усещам силен, разтърсващ костите ми шамар по лицето.

— Той ни каза, че Алекса е мъртва, Кали — прошепвам в болничната стая. — Каза ни, че е убил първо нея. Чух я да пищи и осъзнах, че ме е излъгал. Знаех — БЯХ СИГУРНА, че тя ще е следващата! — Стискам юмрук, докато си спомням случилото се, и усещам как тялото ми се тресе от гняв и ужас.

Имах чувството, че някой е детонирал бомба вътре в мен. Не просто се събудих, направо експлодирах. Драконът изпълзя от стомаха ми и започна да реве и реве, и реве.

Размазах лицето на Сандс, усетих как носът му хрущи под долната част на дланта ми. Той изръмжа, но аз вече бях станала от леглото и бягах към нощното шкафче, на което държах пистолета си. Този човек беше като животно. Див и изключително бърз. Не се подвоуми нито за миг. Завъртя се на пода и се стрелна през вратата на спалнята. Чух стъпките му по дюшемето — беше се насочил към Алекса.

Започнах да пищя. Имах чувството, че горя. Всичко се превръщаше в горещо бяло, адреналинът ме изгаряше, а и напрежението беше премазващо. Времето промени своя ход. Вече не вървеше бавно, а точно противното. Беше забързало. Беше по-бързо от мисълта.

Взех оръжието си и не точно хукнах по коридора, а направо се телепортирах в стаята на Алекса. Аз също бях бърза, изключително бърза, защото той тъкмо прекрачи прага ѝ. Влязох след него и я видях. Лежеше на леглото, а парцалът, с който беше запушил устата ѝ, се беше охлабил. Добро момиче, помислих си.

— МАМО! — изпищя отново дъщеря ми, очите ѝ бяха ококорени, а по бузите ѝ се стичаха реки от сълзи. Сега аз бях животното. Без да се колебая и за миг, вдигнах оръжието си и го насочих в главата му…

След това — ужас. Ужас, ужас, ужас, вечен ужас, безкраен ад.