Коди Макфейден - Човекът сянка

— Малко по-сложно е от това, Джеймс.

Той свива рамене.

— Не и според мен. Или ще се върнеш напълно, или въобще няма да се връщаш. Защото, ако продължаваш да се държиш така, ще ни бъдеш в тежест. И това ни отвежда до моето заключение.

— Което е?

— Или ще се върнеш оправена, или ще си стоиш у вас, мамка му. Ако се опиташ да се върнеш, докато все още си прецакана, отивам право при заместник-директора и ще продължа да настоявам, докато някой не ме послуша и не те прати да пасеш.

Яростта ми е горещо бяла.

— Ти си един арогантен тъпак.

Не е трогнат от обидата ми.

— Така стоят нещата, Смоуки. Имам ти доверие. Ако ми дадеш дума, знам, че ще я спазиш. Само това искам от теб. Върни се оправена или въобще не се връщай. Не подлежи на обсъждане.

Гледам го втренчено. Не виждам съжаление или укор в погледа му.

Осъзнавам, че наистина не иска много. Думите му са разумни.

Мразя го.

— Давам ти думата си. Сега се разкарай оттук, мамка ти.

Той става и напуска стаята, без да погледне назад.

Тръгваме рано сутринта и полетът на обратно е доста мълчалив. Бони седи до мен, държи ме за ръката и се взира в далечината. Кали се обади веднъж, за да ме уведоми, че двама агенти ще останат пред дома ми, за да ни пазят. Не мисля, че убиецът ще се върне, след като си разкри картите, но съм щастлива, че ще имам охрана. Също така ми съобщи, че не са постигнали нищо с отпечатъците. О, ама че ден.

Завирам отвътре, превръщам се в една голяма каша от болка, объркване и паника. Не ме премазват емоциите, а реалността. Реалността за Бони. Поглеждам я. Тя ме кара да се чувствам още по-неудобно, като се обръща към мен и също ме поглежда с открито, честно лице. Гледа ме известно време, след което отново се връща към вцепенението и взирането си.

Стискам юмрук и затварям очи. Паниката ме напада под формата на избухващи звезди — те блестят, пукат и трещят.

Ужасена съм отново да бъда майка. Защото става въпрос точно за това. Аз съм всичко, което е останало на Бони, и двете трябва да извървим много, много дълъг път. Училище, Коледи, имунизации, яж си зеленчуците, научи се да шофираш, да се прибереш до десет и така нататък, и така нататък. Всичките баналности — големи, малки и прекрасни, които вървят редом с теб, когато се грижиш за друг.

Едно време си имах система. Тя не се наричаше просто майчинство. Наричаше се да бъдеш родител. Имах Мат. Разделяхме си грижите, спорехме кое е най-добро за Алекса, обичахме я заедно. Голяма част от това да си родител, е да си мислиш, че постоянно се проваляш и е много удобно да споделиш вината с другия.

Бони има мен. Само мен. Проваля ли се, настоящото ѝ положение ще се превърне в безкраен филм на ужасите, бъдещето ѝ ще бъде… какво? Ще проговори ли отново? Ще има ли приятели? Гаджета? Ще бъде ли щастлива?

С нарастването на паниката ми осъзнавам, че не знам нищичко за това малко момиченце. Не знам дали я бива в училище. Не знам какви телевизионни предавания обича да гледа или какво иска да яде за закуска. Нищо не знам.

Ужасът ми нараства ли, нараства и аз съм толкова объркана, че ми се иска да отворя страничния люк на самолета и да скоча, пищейки, в празното въздушно пространство, да се хиля и да плача, да…

Отново чувам гласа на Мат. Той е нежен, тих и успокоителен.

Шшшшт, бебчо. Успокой се. Карай я по-полека, вече свърши най-трудната работа.

„Каква е тя?“, скимтя наум.

Усещам го, че се усмихва. Взе я. Вече е твоя. Каквото и да се случи, колкото и тежко да стане положението, ти я взе и никога няма да се откажеш от нея. Това е Първото правило на майката и ти вече го изпълни. Останалото ще си дойде само на мястото.

Сърцето ми се свива и ми се иска да изкрещя.

Първото правило на майката…

Алекса си имаше своите проблеми, тя не беше перфектно дете. Понякога се нуждаеше от доста уверения, че е обичана. В тези моменти винаги ѝ казвах едно и също нещо. Прегръщах я, допирах устни до косата ѝ и ѝ прошепвах:

— Знаеш ли какво е Първото правило на майката, скъпа?

Знаеше, но винаги отговаряше по един и същ начин:

— Какво е, мамо? Какво е Първото правило на майката?

— Ти си моя и никога няма да те оставя. Независимо какво ще се случи, независимо колко тежко ще стане положението, независимо дали…

— …вятърът ще спре да духа, слънцето ще спре да грее и звездите ще спрат да светят — казваше тя, за да довърши този наш ритуал.

Това беше всичко, което трябваше да направя, и тя се успокояваше.

Сърцето ми се отпуска.