Коди Макфейден - Човекът сянка

— Добре ли си?

— Не. Но трябва да го прочета. — Тя ми връща листовете. Ръцете ми треперят, но продължавам.

Матю и Алекса, каква загуба. Ти, сама в този призрачен кораб, който наричаш дом, стоиш и се взираш в обезобразеното си лице в огледалото. Толкова е тъжно.

Мисля, че си много по-красива с белезите си, макар да знам, че си на друго мнение. Ще ти кажа нещо важно, агент Барет, нещо, което трябва да запомниш, защото няма да го повторя повече. Белезите не са причина за срам. Те са знакът на оцелелия.

Може би се чудиш защо искам да ти помогна. Искам играта ни да е честна. Също така и вълнуваща. Има много хора на този свят, които могат да ме преследват задоволително, но ти… мисля, че ти можеш да ме преследваш най-добре.

Преминах през доста, за да се уверя, че си отново в играта, но остана още нещо, още една последна рана за шиене.

Един ловец се нуждае от оръжие, агент Барет, а ти не можеш да докоснеш своето. Трябва да поправим това, за да има баланс в играта ни. Приложил съм определена информация, която смятам, че е в сърцето на това ти затруднение. Може да ти остави нов белег, след като я прочетеш, но не забравяй: белегът винаги е по-добър от отворена и неизлекувана рана.

От Ада,

Джак-младши

Отгръщам страницата. Нужни са ми само няколко секунди, за да осъзная какво има предвид. Всичко около мен става някак си тихо и бавно. Виждам, че Джени ми говори, но не чувам думите ѝ.

Студена съм и изстивам още повече. Зъбите ми тракат, започвам да треперя и светът се отдалечава от мен. Сърцето ми тупти все по-бързо и по-бързо. След малко звукът се завръща като хаотичен гръм от ясно небе. Все още съм студена.

— Смоуки! Господи… Докторе!

Чувам я, но не мога да говоря. Не мога да спра тракането на зъбите си. Виждам някакъв доктор да се приближава до мен. Опипва главата ми, гледа очите ми.

— Изпаднала е в шок — оповестява той. — Сложете я да легне на пода. Вдигнете ѝ краката. Сестра!

Джени се навежда над мен.

— Смоуки! Кажи нещо.

Ще ми се да можех, Джени. Вцепенена съм, светът е замръзнал около мен, както и слънцето. Всичко и всички са смърт, мъртви са или умират.

Той беше прав. Прочетох вестника и — просто ей така — си спомних.

Балистичен доклад. Частта, която беше заградил, за да мога да я видя, гласеше: Балистичните тестове показаха категорично, че куршумът, изваден от тялото на Алекса Барет, е от оръжието на агент Барет…

Аз застрелях дъщеря си.

Чувам този странен звук и се изумявам от него, докато не осъзнавам, че аз съм тази, която го издавам. Писък, който се заражда в гърлото ми и след това се изкачва с една октава нагоре, а после с още една и с още една, докато не става толкова висок, че може да пръсне стъкло. Задържа се във въздуха като вибрато на оперен певец. Имам чувството, че ще продължи завинаги.

Всичко потъмнява. За щастие.

Събуждам се в болнично легло, а Кали снове около мен. Няма никого другиго в стаята. Когато поглеждам приятелката си в лицето, разбирам защо.

— Знаела си, нали?

— Да, мила — отвръща тя. — Знаех.

Извръщам лице от нея. Никога не съм се чувствала по-апатична, по-изсмукана от живота, откакто се събудих в болницата след онази нощ със Сандс.

— Защо не ми каза? — Не знам дали гласът ми съдържа гняв. Не ми пука.

— Доктор Хилстед ме помоли да не го правя. Не мислеше, че си готова. Бях съгласна с него. Все още съм.

— Наистина? Мислиш си, че ме познаваш добре ли? — Гласът ми е пресипнал. Гневът вече е намерил мястото си — пари и трови.

Кали дори не потръпва.

— Знам едно: все още си жива. Не си лапнала дулото на пистолета си и не си си пръснала мозъка с него. Нямам никакви угризения, сладкишче. — Следващите ѝ думи са изречени шепнешком: — Това не означава, че не ме боли, Смоуки. Обичах Алекса, знаеш, че я обичах много.

Това ме кара да я погледна и всичкият ми гняв се изпарява. Просто ей така.

— Не те виня. Нито теб, нито него. Вероятно в крайна сметка е бил прав.

— Защо казваш това, мила?

Свивам рамене. Изморена съм, толкова съм изморена.

— Защото вече си спомням всичко. Но продължавам да не искам да умра. — Затварям се в себе си за момент заради изпепеляващата болка. — Имам чувството, че съм ги предала, Кали. Имам чувството, че щом искам да живея, значи не съм ги обичала достатъчно.

Поглеждам я и разбирам, че е вцепенена от думите ми. Моята Кали, моята весела адска кралица, изглежда така, сякаш съм я праснала в лицето. Или съм пронизала сърцето ѝ.

— Е — изрича тя след един дълъг момент, — това не е вярно. Да продължиш да живееш след смъртта им, Смоуки… това не означава, че не си ги обичала. Означава само, че те са умрели, а ти не.