Коди Макфейден - Човекът сянка

— Е, вече го имат. — Облягам се назад за момент и премислям отново нещата в главата си. — Мисля, че това е всичко. Нека не забравяме най-важното, което знаем за тези момчета.

— Което е? — пита Лио.

— Ще го направят отново. И ще продължават да го правят, докато не ги заловим.

Помолих Джени да ме откара в болницата, за да мога да видя Бони, докато останалите работят по задачите си.

Когато пристигаме пред вратата на болничната ѝ стая, полицаят, който е на пост, ми подава пощенски плик.

— Това пристигна за вас, агент Барет.

Веднага разбирам, че нещо не е наред. Няма причина някой да ми оставя нещо тук. Сграбчвам го от ръцете на мъжа и го поглеждам. Дебели черни букви гласят: на вним.: специален агент барет.

Джени се намръщва.

— Господи, Джим! Размърдай си мозъка! — Чатнала е ситуацията. Джим, от своя страна, не е толкова бърз. Когато осъзнава положението, физиономията му се променя — пребледнява.

— О… мамка му.

Не мога да му отрека адекватната реакция: скача от стола, вади оръжието си и влиза в стаята на Бони. Аз съм точно зад него и съм почти премазана от облекчение, когато виждам, че детето спи спокойно и е в безопасност. Правя знак на полицая да излезе. Когато всички сме навън, той пита:

— Вероятно писмото е от убиеца, нали?

— Да, Джим — отговарям аз, — вероятно е от него. — Нямам енергията да го скастря. Просто съм изморена. Джени от своя страна няма подобен проблем. Тя забива пръст в гърдите му със сила, която го кара да потръпне.

— Прееба се! Много се прееба и това ме побърква, защото иначе си добро ченге. Знаеш ли защо мисля, че си добро ченге? Защото лично поисках ти да поемеш задачата и знаех, че ще си нещо повече от топло тяло. — Дженифър съвсем не е ядосана, направо е вбесена. Джим приема критиката без следа от недоволство и не се опитва да се оправдава.

— Права сте, детектив Чанг. Нямам никакво оправдание. Сестрата от рецепцията ми го донесе. Видях името на агент Барет, но не направих връзката. Продължих да си чета вестника. — Мъжът изглежда толкова гузен, че почти изпитвам съжаление към него. Почти. — Проклятие! Оставих се да бъда приспан! Новобранска грешка! Проклятие, проклятие, проклятие!

Явно Джени също изпитва съжаление към ченгето, докато го гледа как се самопорицава. Следващите ѝ думи са по-мили:

— Ти си добро ченге, Джим. Познавам те. Ще помниш това преебаване до сетния си час — така и трябва, но вероятно никога повече няма да допуснеш подобна грешка. — Въздиша. — Освен това си свършил работата си тук. Опазил си детето.

— Благодаря, лейтенант, но това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Преди колко време ти беше доставено писмото?

Джим обмисля въпроса около секунда, преди да отговори.

— Бих казал… преди час и половина. Да. Сестрата от рецепцията ми го донесе и ми каза, че някакъв мъж го е доставил. Предположила, че мога да ви го предам.

— Върви да разбереш всички подробности. Как е било доставено, от кого, всички.

— Да, госпожо.

Поглеждам плика, след като Джим хуква да изпълнява възложената му задача.

— Да надникнем.

Отварям го. Вътре има няколко листове, прихванати с телбод. Прочитам написаното най-отгоре: Здравей, агент Барет! Това е достатъчно засега. Поглеждам Джени.

— От него е. От тях.

— Проклятие!

Дланите ми са малко потни. Знам, че трябва да прочета написаното вътре, но се страхувам от следващите разкрития на този убиец. Въздишам и бъркам в джоба на якето си за латексовите ръкавици, които винаги нося в себе си. Нахлузвам ги, отварям плика и вадя листовете. Писмото е най-отгоре.

Здравей, агент Барет!

Предполагам, че ти и екипът ти вече сте нагазили надълбоко. Хареса ли ти видеото, което ти оставих? Сметнах, че музиката към него е много подходяща.

Как е малката Бони? Може би пищи и плаче или просто мълчи? Задавам си този въпрос от време на време. Моля те, поздрави я от мен.

По-голямата част от мислите ми, разбира се, са посветени на теб. Как върви лечението, агент Барет? Все още ли спиш гола? С кутията цигари на нощното си шкафче вляво от леглото ти? Бил съм там и мога да споделя, че говориш доста силно на сън.

— Майка му стара — прошепва Джени.

Подавам ѝ листовете.

— Подръж ги за малко.

Взима ги. Прибягвам до най-близкото кошче и повръщам всичко, което се намира в стомаха ми. Били са в къщата ми! Гледали са ме как спя! Страхът ме пробожда като огромна кука за плетене, последвана от главозамайване. В тялото ми се надига гняв. Под него се крие ужасът. Чувам писък в главата си: може да се случи отново! Цялото ми тяло се тресе и удрям с юмрук кошчето за боклук. Избърсвам уста с опакото на ръката си и се връщам при Джени.