Коди Макфейден - Човекът сянка

След това — аз пищя. Пищя, пищя, пищя, вечен писък, безкраен ад. Аз застрелвам Сандс — отново и отново и отново — решена съм да го стрелям, докато не ми свършат патроните и тогава…

— О, боже, Кали! — Очите ми се пълнят със сълзи. — Боже, боже, боже, толкова съжалявам.

Тя ме хваща за ръката и поклаща веднъж глава.

— Не се тревожи, Смоуки. — Стиска ме силно. Причинява ми болка. — Сериозна съм. Не беше на себе си.

Спомням си как Кали връхлетя през предната ми врата с пистолет в ръка. Приближи се до мен изключително предпазливо и ми каза да сваля оръжието си. Разпищях ѝ се. Тя тръгна към мен. Знаех, че иска да ми отнеме пистолета, но не можех да ѝ позволя да го стори. Исках да го опра в главата си и да се прострелям, да умра. Заслужавах да умра, защото застрелях детето си. Затова направих единственото, което ми се струваше логично. Насочих пистолета си към Кали и дръпнах спусъка.

Чист късмет беше, че нямаше патрон. Сега, като се замисля, се сещам, че тя дори не забави крачка, продължи да върви към мен, докато не стигна достатъчно близо, за да ми отнеме оръжието и да го хвърли настрани. След това не помня много.

— Можех да те убия — прошепвам.

— Мне. — Кали ми се усмихва отново. Усмивката ѝ пак е малко тъжна, но дяволитата ѝ същност прозира отдолу. — Целеше се в крака ми.

— Кали. — Скастрям я аз, макар и с нежен тон. Спомням си. Не се целех в крака ѝ. Целех се в сърцето ѝ.

Приятелката ми се навежда напред и ме поглежда право в очите.

— Смоуки, ти си човекът, на когото имам най-голямо доверие в този свят. Това не се е променило. Не знам какво друго да ти кажа. Освен че никога повече няма да говоря с теб за това.

Затварям очи.

— Кой друг знае?

Тишина.

— Аз. Екипът. Заместник-директорът Джоунс. Доктор Хилстед. Това са. Джоунс запази нещата между нас.

Само дето това не е достатъчно, мисля си аз. Те знаят.

Виждам, че Кали иска да ми каже още нещо.

— Какво?

— Ами… трябва да знаеш. Доктор Хилстед е единственият, който научи за реакцията ти от днес. Освен Джени и екипа.

— Не си казала на заместник-директора?

Поклаща глава.

— Не.

— Защо?

Кали пуска ръката ми. Чувства се неудобно, нещо нехарактерно за нея. Става и започва да крачи.

— Страхувам се… страхуваме се, че ако го сторим, всичко ще приключи. Ще реши, че никога няма да си в състояние да се върнеш на работа. Никога. Наясно сме, че и ти можеш да стигнеш до това заключение, но предпочитаме изборът да е твой.

— Всички ли са съгласни?

Колебае се.

— Всички освен Джеймс. Каза, че първо иска да говори с теб.

Затварям очи. Точно сега той е последният човек, с когото искам да разговарям. Наистина последният.

Въздишам.

— Добре. Прати ми го. Все още не знам какво ще реша, Кали. Едно е ясно — искам да се прибера у дома. Искам да взема Бони и да се прибера у дома, където да се опитам да разреша всичко това. Искам да си прочистя ума веднъж и завинаги или съм свършена. Вие можете да продължите с проверката на отпечатъците и всичко останало. Аз искам да се прибера.

Кали поглежда пода, а после и мен.

— Разбирам. Ще задвижа нещата.

Отива до вратата. Спира се и се обръща към мен.

— Има едно нещо, върху което трябва да помислиш, сладкишче. Познаваш оръжията по-добре от кой да е друг човек на света. Може би, когато насочи пистолета си към мен, си дръпнала спусъка, защото си знаела, че е празен. — Намига ми, отваря вратата и излиза.

— Може би — прошепвам си.

Но не мисля така.

Мисля, че дръпнах спусъка, защото в този момент исках целият свят да умре.

Джеймс влиза и затваря вратата след себе си. Сяда на стола до леглото ми. Мълчи и аз не мога да го разчета. Не че някога съм можела.

— Кали ми каза, че си искал да говориш с мен, преди да решиш дали да ме изпортиш на заместник-директора.

Не отговаря веднага. Просто си седи на стола и ме гледа. Това е изключително вбесяващо.

— Е?

Свива устни.

— Противно на онова, което вероятно си мислиш, нямам проблем да се върнеш на активна служба, Смоуки. Наистина. Добра си в това, което правиш, и компетенцията ти ми е достатъчна.

— Тогава?

— Проблемът ми е, че си само наполовина тук. — Посочва към мен и леглото. — Ето ти пример. Опасна си, защото не може да се разчита на теб.

— О, я се таковай!

Не обръща внимание на заяждането ми.

— Така е. Помисли си. Когато бяхме в апартамента на Ани Кинг, видях старото ти аз. Компетентното. Както и всички останали. Кали и Алън започнаха отново да те слушат, да разчитат на теб. Заедно намерихме улики, които щяха да бъдат пропуснати. Но след това получи едно писмо и се срина.