Коди Макфейден - Човекът сянка

Странно е, но не ми идва да се разплача. Вместо това получавам моментно облекчение. Моментно успокоение. Онази част от мен, която е замръзнала от онзи ден насам, започва бавно да се разтапя.

Отдръпвам се назад и ѝ се усмихвам.

— Голяма двойка сме, а?

Тя също ми се усмихва искрено. Знам, че реакцията ѝ е моментна. Знам, че когато истинската ѝ тъга се надигне в нея, е като цунами. Въпреки това е приятно да видя усмивката ѝ.

— Виж, нали се сещаш за онази част, в която трябва да реша дали да се върна на работа, или не? Що се отнася до нея, трябва да свърша нещо тази вечер. Искаш ли да дойдеш с мен?

Бони кима. О, да. Дарявам я с още една усмивка и я докосвам по брадичката.

— Е, да вървим тогава.

Паркирам пред едно от стрелбищата в Сан Фернандо Вали. Премислям нещата още веднъж, преди да изляза от колата, опитвам се да си успокоя нервите. Сградата е в окаяно състояние — боята на външните стени се бели, а прозорците вероятно никога не са били мити. Прилича на пистолет, мисля си аз. Пистолет, който е изгубил блясъка си с времето. Но единственото, което е от значение, е дали все още може да изстрелва куршуми? Тази сграда е същата. Някои много сериозни любители на оръжията идват тук. Под сериозни нямам предвид ентусиасти. Имам предвид мъже (и жени), които са отдали живота си в убиването на хора или в пазенето на мира.

Хора като мен. Поглеждам Бони и я дарявам с крива усмивка.

— Готова ли си? — питам я аз.

Тя кима.

— Да вървим тогава.

Познавам собственика. Той е бивш снайперист от военноморската пехота с очи, които са топли отвън и ледени отвътре. Вижда ме и гласът му прогърмява:

— Смоуки! Не съм те мяркал от известно време!

Усмихвам му се и посочвам към белезите си.

— Случиха ми се някои лоши неща, Джаз.

Мъжът забелязва Бони и ѝ се усмихва. Тя не му отвръща по същия начин.

— Кой е това?

— Бони.

Джаз винаги е умеел добре да разчита хората. Той вижда, че детето не е добре, и не я притеснява с „хей, сладурче, как си“ глупостите. Само ѝ кима и ме поглежда отново, подпрян на тезгяха.

— От какво се нуждаеш тази вечер?

— Онзи „Глок“. — Посочвам към него. — И един пълнител. Както и антифони за двете ни.

— Ясно, ясно. — Мъжът вади пистолета от витрината и оставя пълен пълнител до него. Сваля антифони от стената.

Ръцете ми се потят.

— Аз, ъгх, имам нужда от услуга, Джаз. Занеси пистолета в стрелбището и го зареди.

Мъжът повдига вежди. Изчервявам се от срам. Гласът ми пресипва.

— Моля те, Джаз. Това е тест. Ако отида там и не мога да взема оръжието, вероятно никога вече няма да стрелям. Не искам да го докосвам преди това.

Очите му ме преценяват, те са едновременно топли и студени. Топлината побеждава.

— Няма никакъв проблем, Смоуки. Дай ми секунда.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. — Грабвам антифоните и прикляквам пред Бони. — Трябва да ги носим в стрелбището, скъпа. Много е шумно, когато стреляш с пистолет, и ако не ги носим, ще си повредим ушите.

Тя кима и протяга ръка. Давам ѝ нейните. Тя си ги слага и аз следвам примера ѝ.

— Последвайте ме — прави ни жест с ръка Джаз.

Минаваме през вратата, която води до стрелбището. Веднага подушвам онази миризма. На дим и метал. Никога не мога да я сбъркам. Усещам облекчение, когато виждам, че вътре няма никого.

Обяснявам съвсем категорично на Бони, че трябва да стои до стената. Джаз ме поглежда и зарежда пълнителя в пистолета. Оставя оръжието на малкия дървен плот. Този път очите му са студени, но той ми се усмихва, обръща се и се връща на работното си място. Наясно е, че искам да съм сама.

Поглеждам Бони и ѝ се усмихвам. Тя не ми отвръща със същото. Вместо това просто ме гледа някак си настоятелно. Осъзнава, че правя нещо важно. Затова се държи с всичката необходима сериозност.

Вдигам мишената в човешки размери и я закачам за щипките. Натискам бутона и я наблюдавам как се отдалечава от мен и отива все по-далеч, по-далеч, по-далеч. Докато не се превръща в размерите на карта за игра.

Сърцето ми тупти в гърдите. Треперя и се потя едновременно.

Поглеждам глока.

Мазен, черен инструмент на смъртта. Някои ненавиждат съществуването му, други смятат, че е произведение на изкуството. За мен винаги е бил продължение на ръката ми. Докато не ме предаде.

Това е „Глок“, модел 34. Цевта му е дълга 13,51 сантиметра и тежи 935 грама с пълен пълнител, който събира седемнадесет деветмилиметрови патрона. Усилието на спусъка е 2 килограма. Знам всичко това. Знам го, както знам собствените си височина и тегло. Въпросът е дали двете с тази черна птичка ще успеем да се помирим.