Коди Макфейден - Човекът сянка

Странно е, мисля си и се гледам в собствените си очи. Наистина не изглеждам чак толкова зле. О, да, това обезобразяване. Шокиращо е. Но… не изглеждам като извадена от шоу с изроди. Чудя се защо не съм забелязала това досега, защо съм имала чувството, че съм ужасно грозна. Може би защото носех толкова много отвращение вътре в себе си.

Харесва ми каква съм. Изглеждам силна. Изглеждам твърда. Изглеждам застрашителна. Всичко това съвпада с настоящия ми мироглед. Извръщам се от огледалото.

— Какво мислиш? Добре ли изглеждам?

Кимане, усмивка.

— Да тръгваме, скъпа. Имаме да посетим някои места днес.

Бони ме хваща за ръката и двете излизаме.

Първата спирка е кабинетът на доктор Хилстед. Обадих му се предварително и той ни чака. Когато пристигаме, убеждавам Бони да остане при Имелда, рецепционистката на психотерапевта. Тя е латиноамериканка, съвсем открита жена и очевидно Бони оценява топлотата и безцеремонността, които лъхат от нея. Разбирам я. Двете с нея ненавиждаме съжалението. Просто искаме да се отнасят нормално с нас.

Влизам и доктор Хилстед става, за да ме посрещне. Изглежда опустошен.

— Смоуки. Искам да ти кажа колко много съжалявам заради случилото се. Не исках да се случва така.

Свивам рамене.

— Да, няма проблем. Бил е в дома ми. Гледал ме е, докато спя. Предполагам, че ме е следил доста изкъсо. Едва ли си можел да го предотвратиш.

Психотерапевтът изглежда шокиран.

— Бил е… в дома ти?

— Аха. — Не поправям употребата му на той . Фактът, че той всъщност са те , си остава информация в рамките само на екипа. Това е нашето асо в ръкава.

Доктор Хилстед прокарва ръка през косата си. Изглежда потресен.

— Това е доста смущаващо, Смоуки. Занимавам се от много време с подобни случаи, но винаги от втора ръка. Сега е първият път, в който участвам в действителност.

— Така се случва понякога.

Вероятно спокойствието в гласа ми привлича вниманието му. За първи път, откакто съм пристъпила в този кабинет, той наистина ме поглежда. Вижда промяната и като че ли тя събужда отново лечителя в него.

— Защо не седнеш?

Разполагам се в едно от кожените кресла срещу бюрото му.

Той ме гледа и размишлява.

— Ядосана ли си ми, че скрих от теб балистичния доклад?

Клатя глава.

— Не. Имам предвид… бях. Но разбирам какво си се опитвал да направиш, и мисля, че си бил прав.

— Не исках да ти казвам, преди да се уверя, че си готова да го чуеш.

Дарявам го с вяла усмивка.

— Не знам дали бях готова, или не, но вече знам.

Той кима.

— Да, виждам промяната в теб. Разкажи ми за нея.

— Няма много за казване — отвръщам и свивам рамене. — Удари ме здраво. За момент не можех да повярвам. Тогава си спомних всичко. Как застрелях Алекса. Как се опитах да гръмна Кали. Почувствах се така, сякаш всичката болка, която изпитвах през последните шест месеца, ме удари изведнъж. Припаднах.

— Кали ми каза.

— Важното е, че когато се събудих, не исках да умра. Почувствах се зле заради това. Виновна. Въпреки това не исках да умра.

— Много добре, Смоуки — отговаря с тих глас доктор Хилстед.

— Не е само това. Беше прав за екипа ми. Те са моето семейство. И те са преебани. Съпругата на Алън има рак. Кали преживява нещо, за което не иска да говори с никого. Осъзнах, че не мога просто да им обърна гръб. Обичам ги. Трябва да съм при тях и да им помагам, ако имат нужда от мен. Разбираш ли?

Той кима.

— Да. Трябва да си призная, че се надявах точно на това. Не на нещастието на екипа ти. Надявах се да излезеш от вакуума, в който живееше. Надявах се срещата с тях да ти напомни за единственото нещо, заради което си струва да живееш.

— Кое е то?

— Дългът. Той е движеща сила при теб. Имаш дълг към тях. И към жертвите.

Този отговор ме хваща неподготвена. Защото осъзнавам, че е изключително точен. Може би никога няма да се излекувам напълно. Може да се събуждам с писъци до сетния си час. Но докато приятелите ми имат нужда от мен, докато чудовищата продължават да убиват, трябва да се навъртам наоколо. Нямам друг избор.

— Проработи — признавам аз.

Докторът се усмихва нежно.

— Радвам се.

— Е, добре — въздишам аз. — На прибиране от Сан Франциско имах доста време за размисъл. Знаех, че има едно нещо, което трябва да направя. Ако не го сторех, значи бях свършена. Още днес щях да си подам оставката.

— Какво беше това нещо? — пита ме той. Мисля, че знае. Просто иска да го кажа на глас.

— Отидох на стрелбището. Взех си един глок, за да видя дали ще мога да стрелям с него. Дали ще успея да го хвана в ръка, без да припадна.