Коди Макфейден - Човекът сянка

— Господи, Кали. — Нямам представа какво друго да кажа.

Тя поклаща глава.

— Не съм се опитвала да я намеря, Смоуки. Не смятах, че ще е правилно. Имам предвид, че знаех, че е осиновена. Поне дотолкова бях наясно. Но не си позволявах да си пъхам носа повече, реших, че трябва да ѝ позволя да живее свой собствен живот. — Засмива се болезнено, звукът прилича на нож, който реже метал. — Предполагам, че онова, което казват, е истина, сладкишче — че никога не спираш да бъдеш родител дори да си дадеш детето. Има порносайт и вероятно е мъртва, защото съм нейна майка. Животът не е ли гаден?

Ръцете на Кали треперят върху волана. Отново поглеждам снимката. Точно нея гледаше онзи ден, когато излязох от тоалетната. Не мога да позная нахаканата си и устата приятелка, която никога не си мери думите и винаги е изпълнена с увереност. Колко ли пъти в годината вадеше тази малка снимка, поглеждаше я и изпитваше тъгата, която в момента виждам изписана на лицето ѝ?

Поглеждам през прозореца. Хълмовете се вият покрай нас, както и знаците за изход от магистралата. Слънцето хвърля златистите си лъчи, а небето е безоблачно и перфектно. Точно за подобна ясна красота се сещат хората, когато чуят Калифорния.

Заеби перфектните небеса и слънчеви лъчи. Част от мен иска да пищи. Защото реалността продължава да забива шибаните си пирони, човече: Мат, Алекса, Ани, Елейна… а сега и Кали. Вместо това се опитвам да облека в думи онова, което си мисля в момента.

— Чуй ме, Кали. Може би не е мъртва. Може би просто се ебават с теб.

Приятелката ми не отговаря. Поглежда ме за миг. Очите ѝ са изпълнени с отчаяние. Настъпва педала на газта.

Пристигаме в Морпарк [13] Морпарк — град в окръг Вентура, Калифорния. — Бел. прев. около тридесет минути след като сме тръгнали от службата, благодарение на състезателното шофиране на Кали. Той е малък, но разрастващ се град до Сими Вали и Таузънд Оукс, в който преобладава средната и малко над средната класа. В момента сме в предградията. Спираме пред къщата. Тя е двуетажна и е боядисана в бяло със син оттенък. Наоколо е тихо и спокойно. Един съсед от другата страна на улицата си коси градината. Цялата тази банална картина е някак си сюрреалистична.

Кали направо скача от колата и изважда пистолета си. Превърнала се е в червенокоса машина на смъртта, задвижвана от страха.

— Мамка му — измърморвам и излизам, за да я последвам. Всичко това ми се струва някак си грешно.

Оглеждам улицата зад нас, надявам се да видя Алън или Джеймс да приближават, но тишината е поела командването наоколо. Следвам Кали до вратата. Съседът, който косеше тревата, изключва косачката и се оттегля с ококорени очи.

Кали чука безцеремонно на предната врата.

— ФБР! — провиква се тя. — Отворете!

Следва тишина. След което чуваме стъпки отвътре. Поглеждам Кали. Очите ѝ са ококорени, а ноздрите ѝ пръхтят. Ръцете ѝ стискат пистолета още по-силно.

Чува се глас. Женски.

— Кой е?

— ФБР, госпожо — отговаря Кали, пръстът ѝ е готов да натиска спусъка. — Моля ви, отворете вратата.

Представям си колебанието от другата страна, мога да го почувствам. Ключалката се завърта, вратата се отваря и…

Пред нас се изправя дъщерята на Кали — жива и с ококорени очи. Ужасява се, като вижда оръжията ни.

В ръцете си държи бебе.

Жената ни покани вътре. Кали стои в дневната, хванала се е за главата. Аз съм в кухнята и говоря по мобилния с Алън.

— Тук няма нищо — съобщавам му аз. — Само се е ебавал с Кали.

— Двамата с Джеймс сме на десетина минути от вас. Все още ли искаш да дойдем?

Поглеждам Кали и дъщеря ѝ в дневната. Положението там е напрегнато, изпълнено със страх и изтощение след прилива на адреналин.

— Неее… Май колкото по-малко сме тук — по-добре. Връщайте се в службата. После ще ти се обадя.

— Разбрано.

Алън затваря. Поемам си дълбоко въздух и се престрашавам да вляза в емоционалния циклон. Дъщерята на Кали, чието име е Мерилин Гейл, е изнервена и ходи напред-назад, спира се от време на време, потупва бебето по гърба и отново тръгва. Май го тупа за свое успокоение, а не за негово.

Господи, как прилича на Кали. Нещо, което младата жена все още не е забелязала. Малко по-ниска е от нея, малко по-пълничка и с малко по-нежни черти. Но червената ѝ коса е точно копие. Лицето и тялото ѝ са направени по същия красив шаблон като на майка ѝ. Очите ѝ са различни. Предполагам, че тях ги е наследила от Били Хамилтън. Нещо друго ми напомня изключително много за Кали, а именно гневът на Мерилин в този момент. Тя е вбесена, изключително вбесена — реакция, породена от внезапния страх.