Коди Макфейден - Човекът сянка

— Искате ли да ми кажете какво точно се случва? — пищи тя. — Защо на вратата ми се появяват агенти на ФБР с извадени пистолети?

Кали не отговаря. Все още се държи за главата. Изглежда изтощена.

Ще трябва аз да се заема с приказките засега.

— Желаете ли да седнете, госпожо Гейл? Ще ви обясня всичко, но мисля, че първо трябва да се успокоим.

Жената спира да крачи из стаята и ме поглежда гневно. Това е достатъчно, за да ми докаже, че гените играят важна роля в личността на един човек. Стоманеният нрав на Кали струи от тези очи.

— Ще седна, но не ми казвайте да се успокоя.

Дарявам я с вяла усмивка. Тя сяда. Кали все още не е махнала ръце от главата си.

— Аз съм специален агент Смоуки Барет, госпожо Гейл, и…

— Не съм госпожа — прекъсва ме тя, — госпожица съм. — Прави кратка пауза. — Барет? Вие сте агентката, нападната от онзи мъж преди шест месеца? Онази, която изгуби семейството си?

Вътрешно потръпвам, но кимам.

— Да, госпожице.

Като че ли това кара страха ѝ да се оттегли. Виждам, че все още не е доволна, но гневът ѝ е примесен със съчувствие. Циклонът отслабва. Забелязват се само бегли проблясъци от светкавици.

— Съжалявам — казва Мерилин. Явно едва сега забелязва белезите ми. Гледа ги внимателно и ненатрапчиво и не е отвратена от тях. Поглежда ме право в очите и виждам нещо, което ме изненадва. Не е съжаление. А уважение.

— Благодаря ви — отвръщам аз. Поемам си дълбоко въздух. — Начело съм на лосанджелиското подразделение на ФБР, което се занимава с тежки престъпления. Серийни убийства. Преследваме мъж, който вече уби една жена, поне за толкова знаем. Той изпрати имейл до агент Торн, в който заявява, че сте мишена.

Мерилин пребледнява и притиска бебето по-силно до гърдите си.

— Какво? Аз? Защо?

Кали вдига поглед. Едва мога да я позная. Има измъчен, състарен вид.

— Преследва жени, които имат лични порносайтове в интернет. Изпрати ни линк до вашия.

Изплашената физиономия на Мерилин е заменена от изненадана. Не, не е само изненада. Пълен шок.

— А? Но… аз нямам уебсайт. Да не говорим за порносайт, опазил ме бог! Уча в колеж… е, сега съм в майчинство. Това е вторият дом на родителите ми. Те ми позволиха да остана тук.

Тишина. Кали я поглежда и се опитва да разбере дали объркването ѝ е искрено. Осъзнава също като мен, че подобни емоции не могат да се фалшифицират. Мерилин казва истината.

Кали затваря очи. На лицето ѝ се изписва облекчение, примесено с щипка тъга. Разбирам я. Облекчена е, че дъщеря ѝ не прави порно, но също така има само една причина да привлече вниманието на Джак-младши. Сигурна съм, че краката ѝ омекват от облекчението и изпитва болезнена вина, любимото ми чувство.

— Сигурни ли сте, че този… мъж е говорел за мен?

— Сигурни сме — отвръща тихо Кали.

— Но аз нямам порносайт.

— Има си други причини. — Приятелката ми поглежда дъщеря си. — Осиновена ли сте, госпожице Гейл?

Мерилин се намръщва.

— Да. Защо ме…

Гласът ѝ като че ли се изгубва, когато поглежда внимателно Кали и наистина я вижда за първи път. Очите ѝ се разширяват, а устата ѝ зейва отворена. Забелязвам как оглежда лицето ѝ и прави сравненията в главата си. В един момент осъзнава каква е истината.

— Вие… Вие сте…

Кали се усмихва, горчива усмивка.

— Да.

Мерилин стои на мястото си неподвижно, прилича на човек, ударен от гръм. Емоциите прелитат една след друга върху лицето ѝ. Шок, учудване, тъга, гняв… но никоя от тях като че ли не е подходящата за момента.

— Аз… не знам какво да… — Рязко става от мястото си и притиска бебето до себе си. — Отивам да го сложа в кошарата му. Веднага се връщам. — Обръща се и хуква по стълбите към втория етаж на къщата.

Кали се отпуска на мястото си и затваря очи. Изглежда като човек, който може да поспи безброй години.

— Мина добре, сладкишче.

Обръщам се към нея. Лицето ѝ е изморено и уплашено. Изтощено. Какво да ѝ кажа?

— Тя е жива, Кали.

Тази проста истина като че ли е най-правилното нещо, което мога да ѝ предложа. Тя върши работа също както и онова, което тя ми каза в болницата. Кали отваря очи и ме поглежда.

— Ама ти си била голяма оптимистка — отвръща ми с усмивка. Усещам нервността в гласа ѝ, но съм окуражена.

Чуваме стъпки по стълбите. Мерилин идва в дневната. Явно се е възползвала от прекараното време горе, за да се вземе в ръце. Изглежда някак си по-внимателна, по-предпазлива. Може би дори малко заинтригувана.

Възхищавам се на скоростта, с която се е опомнила, но бързо си спомням коя е майка ѝ.